Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро
Може би Аби щеше да поиска да остане заради момичетата. Или поне да не отива прекалено надалеч.
Лизет знаеше, че Аби иска да замине за Париж. С Джордж често го обсъждаха. А случеше ли се Аби да сънува Париж, на сутринта винаги º разказваше съня си. Тя я изслушваше напрегната и не казваше нищо. Това бяха само сънища все пак. Лизет нямаше представа, че сънищата означават толкова много за Аби. Не предполагаше, че Аби ще жертва „Изгубеното езеро“, за да ги претвори наяве.
Лизет приготви закуската и включи голямата кафеварка от неръждаема стомана за гостите в трапезарията. Подреди столовете около масите и поспря да погледне през прозореца. Видя неясна фигура в мъгла. Някой тичаше по моравата, облечен в суичър с качулка, къси панталонки и маратонки.
Макар първоначално да се стъписа да види някого на моравата след дългия сезон без посетители, Лизет веднага го позна.
Кога ли бе пристигнал? Снощи вероятно. Аби не º беше казала.
Отстъпи бързо от прозореца, влезе в кухнята и заключи вратата. Колко абсурдно! Защо заключи вратата? Джак не влизаше тук. Не беше толкова смел и напорист.
Ала дори свенливостта има оръжия. Тя не притежаваше броня срещу упоритите му чувства. Те се прокрадваха към нея като през миши дупки. От години Джак си пробиваше път, невинен и доверчив като Люк.
Тя погледна към Люк и той º се усмихна от ъгъла. Явно одобряваше тази лудост.
Лизет усети нечие присъствие и се обърна. Аби бе влязла в кухнята и си наливаше кафе. Носеше широка розова пижама, в която изглеждаше още по-висока и слаба.
– Джак май се е събудил – отбеляза тя.
Лизет забели очи и се отблъсна от вратата, където се бе облегнала, все едно я барикадира. Отиде и извади тарталетите от фурната.
– Пристигна снощи. Обещах ти днес да те заведа в града да напазаруваш, но инвентаризацията не търпи отлагане. А ти не искаш да ми помогнеш да направя списъка. Затова помолих Джак да те закара в града.
Лизет остави тавата и написа бързо в бележника: „Не е спешно“.
– Спешно е. Булахдин реши да организира прощално парти. Ако не º помогнеш, ще има само пиене и никаква храна.
Лизет я изгледа с присвити очи и написа: „Знам какво целиш“.
Аби прочете написаното и се усмихна.
Тръгна с чашата кафе към стълбите и подхвърли през рамо:
– Аз ли? Единствената ми цел е списъкът.
*
Кейт чу хлопане по вратата и отвори очи. Седна рязко в леглото от ковано желязо и се озърна, спомняйки си след миг къде е. Тръгна към дневната. Видя затворената врата на стаята на Девън и я завладя ненадеен, необясним страх, че дъщеря º е изчезнала. Отвори вратата и я видя да спи, разперила крака и ръце като звездни лъчи. Очилата º я наблюдаваха от нощната масичка, сякаш бяха самотни без нея.
Някой пак потропа на вратата. Кейт я отключи и видя Лизет, окъпана от утринната светлина. Носеше поднос с две чинии, покрити със салфетки, и кана с кафе.
Миризма на солено и на прясно тесто я удари по носа и устата º се напълни със слюнка.
– Лизет! Какво е това?
Лизет кимна към бунгалото и тя отстъпи назад. Французойката влезе и остави подноса върху изподрасканата кръгла маса до кухненския плот. Свали салфетките от чиниите и разкри плодови тарталети, бисквити и бекон. После извади от джоба на престилката си плик и предварително написана бележка: „Моля те за услуга. Ще отидеш ли днес във „Фреш Март“ в града да купиш продукти? Аби щеше да ме закара, но трябва да се заеме с инвентаризацията. Парите и списъкът са в плика. Просто го дай на момичето зад щанда. То ще опакова всичко. Има повече гости, отколкото очаквах, а Аби спомена, че Булахдин ще организира парти. Ще направя торта.“
– Ще отида, разбира се – каза Кейт и взе плика. – Радвам се да ти помогна.
Лизет написа в бележника: „Благодаря. Плодовите тарталети са за Девън. Приличат на ярки накити. Като нея.“
– Ще ги хареса. Благодаря.
Лизет се усмихна и взе бележките от нея. Кейт я изпрати до вратата и понечи да я затвори, но неволно сведе очи и забеляза дребна извита кост на най-горното стъпало на верандата. Вдигна я и я разгледа срещу светлината. Беше зъб от животно. Стори º се, че е виждала някъде такава кост, ала не се сети къде.
Прибра я вътре, сложи я върху масата и седна. Прокара пръсти през късата си коса, разтърка лицето си с длани и погледна вкусната храна в старите разностилни чинии с цветни шарки.
Вдигна каната и си наля кафе. Сложи захар и сметана, докато кафето заприлича на карамел. Майка º го пиеше така. „Толкова сладко, че да те целуне“, казваше. Майка º се промени след смъртта на баща º, ала понякога изглеждаше почти нормална. Когато можеха да си го позволят, двете ходеха на кино, вмъквайки тайно бонбони и напитки, за да не ги купуват прескъпо от щанда в киносалона. В петък вечер си слагаха храната в подноси в скутовете и гледаха заедно телевизия. Понякога майка º сплиташе косата º в неделя и º позволяваше да спи върху сатенената възглавница, та плитките да се запазят през нощта и сутринта да отиде с красива прическа на училище.
Искаше º се хубавите мигове да са били повече, да е запазила повече спомени, които да º помагат да поглежда назад.
Облегна се на стола и си представи, че не се връща в Атланта. Представи си, че се скрива тук завинаги. Глупави блянове! Невъзможни! Аби продаваше „Изгубеното езеро“. А Кейт бе длъжна да приеме факта, че се съгласи да заживее със свекърва си Крикет – макар Мат да не би го одобрил, а възпитателните методи на свекърва º да не съвпадаха с нейните – защото се страхуваше. Сега имаше достатъчно пари – от продажбата на къщата и на магазина на Мат. Би могла да направи каквото пожелае. Да се премести навсякъде. Ала никога не бе оставала сама. Живееше с майка си, а после с Мат. След смъртта на Мат в живота º зейна празнота, за чието съществуване не подозираше. Липсваха º родителите º, ала именно след смъртта на Мат осъзна колко изолирана е била, как няма никаква опора. Крикет се намеси и през последната година запълваше тази част от ежедневието º, ала двете с нея не бяха сполучливи заместители на това, което всъщност всяка от тях желаеше. Е, все пак бе по-добре от нищо. Оплетеше ли конците, забравеше ли нещо, имаше подкрепление. Ами ако пак заспи за цяла година? Ако не успее да е родител, какъвто Девън заслужава? Ако не се справи сама?
Взе си бисквита. Не искаше да мисли. Сега с Девън щяха да се радват на „Изгубеното езеро“, на отнесената му собственичка, на нямата му готвачка и на гостите с брачни магии и планове за прощално парти.
Щяха да се насладят на последното си най-хубаво лято, което някак си напомняше сбогуване с много повече от езерото.
*
Джак Хъмфри седеше сам в трапезарията в голямата къща. Местният вестник лежеше сгънат на масата до него. Беше го прочел два пъти.
Лизет вече бе започнала да приготвя обяда в кухнята. Нещо с канела – успокояващо ухание, напомнящо му тихи зимни нощи.
Отвън долетяха гласове. Непознати гласове.
Стана и погледна през прозореца.
Булахдин седеше до масата за пикник и пишеше в бележник. Сутринта на закуска спомена нещо за прощално парти, на което ще присъстват само гостите на Аби. Джак не възрази. Булахдин беше мила жена. Преди много време преподавала литература в университет. Джак смяташе, че всеки, който чете, не може да е лош човек. Отначало предположи, че Булахдин предпочита книгите пред говоренето, ала сгреши. Понякога тя идваше при него в трапезарията и говореше ли, говореше. Веднъж я попита:
– Не искаш ли да почетеш? В дневната има стотици книги.
Тя се засмя и му отговори:
– Чела съм всичките. Знам как завършват. Така ми харесва. Прочета ли ги сега, краят ще ми се стори различен.
Той не я разбра, но пък английският не беше любимият му предмет.
Селма седеше до масата зад Булахдин. Правеше си маникюр. Джак се отдръпна леко назад, за да не го забележи. Познаваше Селма от трийсет години и все още не проумяваше дали флиртува сериозно или не. Това явно я развеселяваше. Той винаги се стараеше да я отбягва. Ала му беше по-лесно, когато наоколо имаше повече мъже.
Селма и Булахдин не разговаряха и Джак се почуди откъде долитат гласовете. После видя висока млада жена с къса рокля на цветя и джапанки да върви към къщата. До нея подскачаше момиченце в поличка на балерина и розова велосипедна каска. Говореше на висок глас и обикаляше в кръг около младата жена. Момиченцето погледна към Булахдин и Селма и попита нещо майка си. Тя º кимна и то изтича и седна до Булахдин.
Едва след миг Джак осъзна, че младата жена продължава да върви към къщата и ще влезе при него.
Втурна се към масата и седна.
Той не беше общителен човек.
Би трябвало да бъде, понеже произхождаше от богато старо семейство – динамични южняци от Ричмънд. Имаше трима по-големи братя – адвокат, телевизионен журналист и собственик на развъдник за коне. Отрасна сред непоносимия шум на бумтящите им гласове. Понякога му се приискваше единствено да запуши уши. Прокрадваше се из къщата, търсейки тихи кътчета. Родителите му просто клатеха глави. Трима самоуверени синове им бяха достатъчни. О, знаеше, че родителите му го обичаха и дори братята му го защитаваха с цената на немалко синини от децата, които му се подиграваха в училище. Ала не очакваха много от него. Той самият не знаеше какво да очаква. Беше блестящ ученик, но щом настъпи моментът да замине в колеж, колебанието го парализира. Нямаше представа какво да прави с живота си. Сподели страховете си с майка си, а тя го целуна по бузата в стаята му в университетския пансион през първия ден от първата му студентска година и му предложи през смях:
