Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро
– Няколко дни.
– Дали на татко щеше да му хареса тук?
Дъхът на Кейт секна за миг. Тя се стараеше с всички сили да даде на Мат живот, какъвто смяташе, че иска. Винаги предусещаше желанията му, готова да превърне дори най-дребния намек в сбъдната мечта. Мат всъщност не умееше да бъде щастлив, ала нещо у него караше всички наоколо да се опитват да намерят щастието му.
– Не знам – отвърна тя с надеждата Девън да не е забелязала стъписването º.
Ала знаеше. На Мат нямаше да му хареса тук. Той мразеше ваканциите. Обичаше да е близо до дома си и със слушалки в ушите да снове сам с велосипеда си по познатите улици.
– Тук не е подходящо за колоездачи – отбеляза момичето.
– Да.
След известен размисъл Девън додаде:
– На мен все пак ми харесва. Нищо че на татко нямаше да му хареса. Лошо ли е това?
– Не, скъпа, изобщо не е лошо – каза Кейт, притиснала устни в косата º. – Татко би искал да си щастлива.
– Алигаторите ме правят щастлива – заяви веднага Девън.
Виж ти! Нещо ново!
– Така ли? Защо?
– Защото са тук.
– Тук няма алигатори, хлапе. Чу какво каза Аби.
– Мисля, че има.
– Добре тогава. Пази си краката!
Свила пръсти като хищническа паст, Кейт се пресегна към стъпалата º. Девън се засмя и се отдръпна. После се претърколи отново в прегръдката на майка си, сякаш земното притегляне я върна там. Там, където º е мястото.
И така, двете заспаха през първия им следобед край Изгубеното езеро.
*
Здрачаваше се. Аби, Булахдин и Селма бяха на моравата и току поглеждаха крадешком към каменната пътека към бунгалата, притихнали в очакване, сякаш жадуват освежителен бриз да раздвижи застоялия въздух. Булахдин прие възторжено, а Селма безразлично новината за идването на Кейт и Девън. Личеше си обаче, че и двете се чудят какво означава пристигането на момичетата. Дори Аби не беше сигурна. Случи се толкова неочаквано, че още се чудеше дали е истина. Видяла ли ги беше в дневната? Наистина ли ги заведе в бунгалото им? Или въображението я беше подвело, докато за кой ли път се взираше зад писалището?
– Ето ги! – възкликна Булахдин, седнала до масата за пикник, върху която се мъдреше буркан от желе, пълен с вино.
Аби се обърна и видя Кейт и Девън да изплуват от тъмния край на алеята. Племенницата º носеше същите дрехи – клин и широка тениска, която се смъкваше от рамото º и разкриваше презрамките на спортен потник. Девън обаче беше с трикотажна рокля, червени каубойски ботуши, червена каубойска шапка и потник с ресни.
– Прилича на теб, Аби.
– Кейт или Девън?
– Кейт, разбира се.
– Но пък детето е наследило усета ти за стил – отбеляза сухо Селма.
– Приемам го като комплимент. Благодаря и на двете – каза тя.
Помисли, че Булахдин има право. Кейт някак си наистина приличаше на нея. Бе наследила зелените си очи от сестрата на Аби – Мерили. Ала дългият º нос – и елегантен, и странен – и стройните крака бяха като нейните. Дори късата º коса с неравни кичури, сплъстени от влагата, сияеше в кестеняво, каквато някога беше косата на Аби. Когато я видя за пръв път, тя съзря у Кейт мечтателна, увлечена по книгите своя версия и º се прииска да я опознае. Майката на Кейт обаче – Куин – си тръгна ядосана оттук и тя знаеше от опит, че не º остава друго, освен да задържи вратата отворена с надеждата някой ден момичето да се върне.
– Наистина ли дойде просто ей-така? – попита Булахдин.
– Опитах се да поддържам връзка с нея, но майка º не позволи. Днес Кейт намерила пощенската картичка, която º изпратих преди петнайсет години. И решила да дойде да ме види.
– Атланта не е близо – вметна Селма, втренчена в притъмнялото езеро.
– Това пък какво ще рече? – скастри я Булахдин.
– Ще рече, че иска нещо.
– О, я стига! – тросна се старицата. – Не я слушай, Аби.
Кейт и Девън дойдоха при тях и Аби размаха длан да прогони дима, стелещ се пред лицето º като дим от магьосническа отвара.
– Хот-догът ще е готов скоро. Надявам се да не е прегорял. Скарата е непредсказуема – обясни тя. – Кейт, Девън, запознайте се с Булахдин и Селма. Дами, това са моите племенници.
– Ела тук, бебче. Седни до мен – обърна се възрастната дама към Девън, потупвайки съседния стол. – Искаш ли бонбонче?
Извади размекнато и разнищено руло ментолки против гърлобол от джоба на панталоните си.
Селма не ги поглеждаше, впила очи в езерото. Седеше сама на друга маса. Полата º се стелеше по земята като сценична завеса. Вееше си със старо картонено ветрило от сватбен параклис в Лас Вегас. Изведнъж изсумтя и остави рязко ветрилото. Аби знаеше, че е наострила слух.
– Наричаш това бонбонче? Ха! Ела с мен…
момиче – поколеба се Селма, сякаш вече е забравила името на Девън. – Ще ти дам истински бонбони.
– Може ли, мамо?
Кейт се обърна инстинктивно към Аби и реакцията º накара леля º да се усмихне. Никой вече не я поглеждаше за потвърждение по този начин. Навремето хората в града идваха често тук да се посъветват с нея. Аби винаги знаеше какво да каже и какво да направи. Разривът бе настъпил толкова постепенно, че тя се чудеше дали спря да помага, защото хората престанаха да идват, или обратното. Кимна окуражително на племенницата си. Отначало Селма винаги оставяше неприятно впечатление у жените.
– Може – каза Кейт на Девън. – Но ще го изядеш за десерт след вечерята.
– Селма, не бива да водиш детето в бунгалото си – възрази Булахдин. – Вътре прилича на бордей.
– Какво е бордей? – попита момичето.
– Място само за красиви жени – отговори Селма и тя я последва като коте, подгонило връвчица.
Кейт ги проследи с поглед.
– Не се безпокой – успокои я Булахдин. – Селма наистина има по-хубави бонбони. Но не го прави от добро сърце, а за да каже: „Няма по-хубави бонбони от моите“. Помни ми думата.
– Селма не изглежда… много щастлива тук – отбеляза Кайт.
Старицата поклати глава.
– О, нарочно създава такова впечатление. От трийсет години идва всяко лято. Да си отдъхне според мен. Омъжвала се е седем пъти. На нейно място и аз щях да се нуждая от почивка. Е, остава º само още един опит.
– Още един опит за какво? – учуди се Кейт.
Булахдин се приведе към нея и отвърна:
– Да си намери съпруг. Селма има осем магии. Осем сигурни възможности да се омъжи, за когото пожелае. Вече е използвала седем. Изгарям от любопитство за кого ще използва осмата магия. Сигурно ще е голяма клечка. Нали е последният º шанс. Ще има много пари. И вероятно ще е стар.
Кейт погледна отново към Аби. Този път тя само се усмихна. Кейт се поколеба и накрая попита:
– Имаш предвид истински магии?
– Така твърди тя.
– Значи смята, че има магически сили – заключи Кейт и очите º се насочиха натам, където бяха изчезнали Селма и Девън, сякаш се колебае дали не е сбъркала, позволявайки на дъщеря си да отиде с тази жена.
Булахдин се разсмя, протегна се и я потупа по ръката.
– Измисляме си магии, когато искаме нещо, което смятаме за непостижимо. Мисълта, че е фатална жена, я кара да се чувства щастлива. А ние се преструваме, че º вярваме.
След минута Девън дотича при тях с шоколадов бонбон, увит в златист станиол. Селма ситнеше след нея.
– От моите бонбони по-хубави няма – заяви тя и седна сама на масата встрани от тях.
– Казах ли ти? – намигна възрастната жена на Кейт. – Селма, на четирийсет километра наоколо няма мъже. Никога ли не си изключваш чара?
– Не, разбира се – вирна брадичка тя.
– Тук наистина няма по-хубави бонбони от нейните – подкрепи я Девън. – Не искам да се изключва.
Притъмняваше се. Единствената светлина струеше от нанизите блещукащи лампички, увити около стълбовете на чадърите. Аби ги намери в склада и реши да ги извади за това последно лято и те осейваха моравата с точици светлина. Гостите º ядяха хот-дог с кафява горчица и картофена салата с копър в хартиени чинийки и разказваха за летата си тук. За лятото, когато валя всеки ден и тапетите се отлепиха от стените, а тревата бе застлана с килим от жаби. За сушавото лято, когато дъното на езерото се виждаше и гостите газеха из тинята, и намираха дрънкулките, които смятаха за изгубени във водата – монети, барети, пластмасови войничета. Кейт почти не продумваше, но историите явно я развеселяваха.
Аби току я поглеждаше. Кейт бе признала колко трудна е била годината след смъртта на съпруга º. Това не беше необичайно, особено за жена от семейство Морис. Фактът, че дойде тук обаче, показваше целеустременост и воля, необичайни за скърбящите жени от семейство Морис. Приличаше на човек, който излиза навън за пръв път от дълго време.
След като се нахраниха, се възцари мълчание. Чуваше се само странният хор на нощните птици и щурците, които сякаш се надпяваха от двата бряга на езерото.
Девън вдигна бонбона, който Селма º беше дала, и Кейт º кимна, че вече може да го изяде. Шумоленето на станиола привлече вниманието на Селма. Детето лапна бонбона с изражение „леле, колкото е вкусно“ и на устните на Селма се появи подобие на усмивка, която се стопи ненадейно.
