Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро
– Ела с нас – предложи º Булахдин. – Ще напазаруваме за партито.
– Партито, на което няма да присъствам?
– Не спомена ли, че си забравила да вземеш лосиона си за ръце? Възползвай се от възможността да си купиш.
– За разлика от теб аз имам кола. Мога да отида до магазина, когато пожелая. А и лосионът май не ми трябва. – Тя вдигна ръце и ги огледа. – Влажният въздух се отразява добре на кожата ми.
Булахдин сви рамене.
– Както решиш.
Селма я проследи с поглед как ситни към колата. Щом Кейт помогна на възрастната жена да седне на предната седалка, Селма въздъхна и се изправи.
– Защо винаги се оставям да ме придумаш? – попита, сякаш са я убеждавали цял час. – Не ми ли се полага предната седалка?
– Не – отсече Булахдин и захлопна вратата на колата.
Селма отвори задната врата и изгледа Девън.
– Направи ми място, момиче. Не искам да си измачкам роклята.
– Харесват ми дрехите ти.
– Благодаря. И твоят ансамбъл… си го бива – отвърна Селма.
– Благодаря – каза детето, гордо с балетната поличка, която бе допълнила с каубойски ботуши и розова велосипедна каска с логото на „Ферис Уилс“ – баща º º я бе подарил миналата година малко преди инцидента.
Девън не обичаше да кара колело – твърдеше, че светът профучавал прекалено бързо край нея и не успявала да го разгледа – ала обичаше да е с баща си. Мат не го разбираше, но явно бе поразмислил – подари º каската просто за да я носи, защото знаеше, че ще º хареса.
Кейт се усмихна на дъщеря си в огледалото за обратно виждане.
– Закопчахте ли коланите? – попита тя разнородния си екипаж. – Добре! Потегляме!
*
Подминаха няколко квартала с малки дървени къщи, боядисани в ярки цветове, и наближиха центъра на града. Кейт не помнеше да са ходили в града миналия път, когато бе тук, и той º поднесе изненада. В сърцето на Съли се издигаше чудат тесен силоз, стар и ръждясал, заобиколен от магазини. Табелата пред малкия парк около него гласеше: „Хамбара на Съли, построен през 1801 година“. До него друга табела подканваше: „Запознайте се с кравата на града – Сю – всяка събота от 9 до 13 часа“.
Видя „Фреш Март“ на площада и паркира пред него. Всички влязоха в магазина – туристически супермаркет със закусвалня, кафене и проскърцващи дървени подове. Навсякъде миришешена хрупкави вафлени фунийки. Булахдин тръгна веднага към рафтовете с вино. Селма огледа щанда с местната продукция, взе отегчено една зелена чушка, огледа я и я остави с въздишка. Кейт и Девън застанаха пред тезгяха за обслужване на клиенти и зачакаха младата жена с руса коса, вързана на опашка, да приключи телефонния си разговор.
– Отиди да помогнеш на Булахдин – предложи Кейт на дъщеря си. – Гледай да не изпусне нещо.
След няколко минути младата жена най-сетне отлепи слушалката от ухото си.
– Съжалявам – извини се тя.
– Няма проблем. – Кейт º подаде плика от Лизет.
Момичето прочете бележката и погледна Кейт:
– Край езерото ли сте отседнали?
– Да. Дойдох при Аби. Тя ми е пралеля.
Момичето вдигна ръце и пристегна опашката си. Не изглеждаше да е на повече от двайсет и една.
– Не си спомням да съм виждала роднини на Аби.
– За последен път бях тук преди петнайсет години.
– О! Ясно… Ще опаковам нещата от списъка на Лизет. Няма да се бавя – каза момичето. – Тя поръчва странни храни от Франция, но е добър клиент. Не е като някои гости на „Изгубеното езеро“. Една старица идва всяко лято. Мрази жените, но всички мъже º се умилкват. Татко направо изглупява. Не знам какво намира у нея и в противната º червена коса.
– Нея ли имаш предвид? – Кейт кимна към Селма.
Мъжът, който подреждаше праскови на щанда, º говореше нещо и тя се смееше доволно.
– Да – сви устни момичето.
– Дойде с нас.
– Моите съболезнования. Е, дребничката старица ми харесва. Винаги купува вино, а попитат ли я момичетата на касата кога е родена, за да я впишат в регистъра, винаги си съчинява. Дванайсети октомври 1492. Четвърти юли 1776. – Двете проследиха с поглед как Булахдин, изкривила се под тежестта на бутилките, застава на опашката. Девън се помайваше зад нея, готова да я хване, ако залитне. – Не мога да повярвам, че пак купува вино. Вчера беше тук!
– Организира прощално парти – усмихна се Кейт.
– Вярно е значи! – възкликна момичето. – Аби наистина ли продава „Изгубеното езеро“? Вчера Булахдин ми каза, но… така де… тя все си измисля. Не знаех дали се шегува или не.
– Вярно е. Поне така твърди леля.
– Жалко. Не съм я виждала отдавна, но винаги е била добра към мен. В гимназията ми позволяваше да идвам с момчета на езерото. Наемахме гребна лодка, защото тя твърдеше, че е най-хубаво да се влюбиш по средата на езерото. – Момичето зачопли разсеяно бучиците спирала, сплъстени по миглите º. – Кога е партито?
– В събота следобед, доколкото знам.
Момичето кимна и се обърна. Взе кашон от купчината зад гърба си и отиде да донесе от склада специално поръчаните продукти на Лизет.
Кейт отиде при Булахдин и Девън пред касата и взе две бутилки, за да помогне на възрастната жена.
– Без да искам май поканих русото момиче на партито – призна тя.
– О, няма проблем. Колкото повече, толкова по-весело – отвърна Булахдин.
– Колкото повече, толкова по-весело? Какви ги говориш? – попита Селма, приближавайки до тях.
Четирите заедно привличаха внимание. Не приличаха на обикновени туристи – възрастна жена в тясна червена рокля и обувки с високи токчета, старица, превита под тежестта на доста бутилки с вино, момиче с каска, очила, поличка на балерина и каубойски ботуши. Плюс Кейт. И всичко това преди пладне.
– Дъщерята на собственика Британи ще дойде на прощалното парти – обясни Булахдин.
– Това момиче ме мрази – отбеляза Селма.
– Ако спреш да флиртуваш с баща º, ще я умилостивиш. А и какво значение има? Нали каза, че няма да присъстваш на партито?
Селма поклати глава и се отдалечи.
– Права си, няма значение.
6.
От отсрещния ресторант Уес Патерсън видя как от „Фреш Март“ излиза стройна млада жена. Кафявата º коса бе подстригана на пластове и кичурите падаха в очите º, докато вървеше. Тя ги отмяташе с пръсти и оглеждаше площада. За миг впери очи в далечината, вдигнала косата си, и по лицето º се изписа изражение като на хората по плажа, съзерцаващи необятната водна шир. Сякаш не вярва, че нещо толкова голямо се простира пред нея. Стори му се малко объркана. Ала се усмихна и се обърна, когато момчето от „Фреш Март“ º каза нещо. Отвори багажника на зелено субару и момчето остави вътре голям кашон с продукти. Тя му даде бакшиш и помогна на старицата, която носеше няколко бутилки с вино, да се настани на предната седалка.
Косата º беше по-дълга през онова лято, когато бяха деца, и тъмният цвят контрастираше удивително на очите º, яркозелени като росна лятна трева. Не можеше да откъсне поглед от нея. Веднага я позна. Често се питаше дали ще я познае, ако я види отново. Беше пораснала, разбира се, с извивки и ъгли, които го очароваха, защото преди ги нямаше. Да, би познал Кейт навсякъде. Тя му подари най-хубавото лято в живота. Сетеше ли се за него, веднага се замисляше и за най-лошите дни в живота си, настъпили веднага след него.
Тя водеше момиченце. То не приличаше много на нея, ала от пръв поглед личеше, че º е дъщеря. Кейт сякаш надничаше от нея. Носеше черно трико, бяла поличка, каубойски ботуши и розова велосипедна каска. Точно такова дете си представяше, че ще има Кейт.
Какво правеше тук след толкова години? Изпита странно неудобство – подобно чувство те обзема, когато се усъмниш, че си изгубил портфейла си. Дори се пресегна и опипа задния си джоб. И портмонето, и ключовете му – в предния джоб – си бяха там.
Уес помнеше двете жени с Кейт от летата край езерото. Значи тя бе дошла да види Аби и появата º нямаше нищо общо с писмото му. Вместо да го успокои, тази мисъл засили безпокойството му.
– Красива жена – отбеляза възрастният мъж, седнал до него пред бара.
Явно бе проследил погледа му.
– Не ти ли се струва малко млада за теб? – попита Уес.
– Не говоря за майката, а за червенокосата – уточни възрастният мъж.
В същия момент Селма отвори задната врата на колата и зачака детето да влезе вътре преди нея. Пооколеба се, сякаш усещаше, че я наблюдават. Накрая се усмихна леко и седна в колата, повдигайки артистично полата си високо над голите си глезени.
– Винаги съм си падал по червенокоси – додаде мъжът.
– Да не би Делорис да си е сменила цвета на косата? – попита Уес.
– Не, брюнетка си е – отвърна мъжът и отхапа от парчето пица с ананас и шунка пред него. Избърса устни в мазната хартиена салфетка и я захвърли върху плота. – Ще поостана няколко дни в хотел „Воден парк“ с Делорис и момичетата. Адвокатът ще пристигне в събота с документите. Радвам се, че се споразумяхме, синко. Ще направим страхотен удар с този имот.
