Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро

– Понеже не обичаш да гледаш хората в очите, защо не се съсредоточиш върху краката им?

И той стана ортопед.

Това беше чистата истина, ала разкажеше ли историята, хората се разсмиваха. Това беше любимата му шега, когато се окажеше абсолютно наложително да отиде на парти.

На „Изгубеното езеро“ за пръв път го доведе по-възрастен лекар от ричмъндската клиника. Обясни, че щели да летуват тук със съпругата си, и го покани да ги придружи. Очевидно съжаляваше Джак, който в началото често отблъскваше медицинските сестри и колегите си с недодяланото си поведение. Промени се, ала му отне години. Старият лекар скоро се пенсионира и замина да живее другаде, но всяко лято Джак се връщаше тук. Харесваше му тишината и отдалечеността. Харесваше му, че след известно време редовните посетители го опознаха и не им пречеше свенливостта му и това, че очите му не срещаха техните. Най-много харесваше тихата жена в кухнята.

Не подозираше, че съществува толкова тих човек. Присъствието на Лизет го успокояваше и той се застояваше дълго в трапезарията – близо до кухнята, близо до нея. Когато готвеше, тя му носеше понякога малки купички с летен борш или хапки с пушена сьомга. Оставяше храната на масата пред него, усмихваше се и се връщаше в кухнята. Веднъж дори го докосна по косата, ала той се сепна и тя никога повече не протегна ръка.

Да бъде край нея беше непознато усещане. Където и да отидеше, всички говореха. Дори на балет – ходеше на представленията именно за да усеща успокоителното присъствие на хората, но да не ги чува. Там обаче пак беше принуден да слуша разговори. Лизет не само не говореше, но и се движеше почти безшумно. Понякога копнееше целият свят да е като нея. Ала не беше. Майка му не пропускаше да му го напомни. Светът не приличаше на него и нямаше да се промени заради него. Номерът да преминеш през живота, казваше му тя, е да не го мразиш, дори да не отговаря на представите ти.

Когато му се обади да отмени резервацията и да му съобщи, че продава „Изгубеното езеро“, Аби уточни:

– Лизет обаче е тук и ще бъде тук цяло лято, в случай че искаш да º кажеш нещо.

Отначало не я разбра, обсебен от мисълта как са се променили плановете му за лятото. Какво щеше да прави сега? Къде щеше да отиде? Същата нощ обаче сънува момиче, застанало на мост. Позна Лизет и осъзна, че ако скочи, няма да я види повече. Винаги знаеше къде да я намери, ала след това лято нямаше да знае. Аби му заръча да каже нещо на Лизет. Недоумяваше какво. Нещо, което да я накара да остане? Мразеше да е неподготвен за каквото и да било, но все пак си събра багажа и тръгна още на другия ден.

Тази сутрин – първата му сутрин на езерото – излезе да потича както обикновено. Щом забеляза лампата в трапезарията да светва, влезе и седна до вратата на кухнята. Зачака Лизет да излезе. Тя обаче не се появи – странно, защото винаги усещаше присъствието му – и той се върна в бунгалото да се изкъпе и преоблече. Върна се, закуската бе сервирана, ала от Лизет нямаше и следа.

Миналата вечер Аби го помоли да откара Лизет в града и той се съгласи охотно. Беше любопитен какво ли е да пазаруваш с нея. Представяше си как се разхождат в недосегаем пашкул от тишина, докато шумният свят отскача от тях. Беше сигурен, че ще му хареса. Сутринта попита Аби кога ще е готова Лизет, но тя не знаеше. Обясни му, че ще прави опис на вещите в бунгалата, и излезе, а той остана в трапезарията – на разположение, в очакване.

Чу входната врата да се отваря и младата жена, която бе видял навън, влезе с поднос с празни чинии. Усмихна му се и тръгна към кухнята. Имаше, интересни черти и се движеше тихо, което Джак оцени. Тя почука на вратата на кухнята и се опита да я отвори. Оказа се заключена.

Джак се учуди. Лизет никога не заключваше вратата на кухнята. Дали беше добре?

– Лизет! Аз съм, Кейт! Излизам. Донесох чиниите от закуската – извика жената.

Докато чакаше Лизет, тя се обърна към него:

– Вие сигурно сте Джак. Аз съм Кейт. Племенница на Аби.

Той кимна, без да вдига очи.

– Приятно ми е.

В същия момент под вратата на кухнята се подаде бележка.

Кейт я погледна изненадана. Стигаше до пръстите на краката º. Стиснала подноса с една ръка, тя се наведе да вземе бележката. Прочете я и промърмори:

– Хмм…

На Джак му се прииска да я попита какво пише в бележката, но не посмя.

Кейт остави подноса върху ниската масичка в ъгъла и сложи бележката до него.

– Беше ми приятно да се запознаем, Джак – каза и излезе.

Когато вратата се захлопна зад гърба º, той стана и приближи до ниската масичка. Бележката, написана с красивия дантелен почерк на Лизет, гласеше: „Моля, остави нещата на масичката. По-късно ще ги взема.“

Очевидно бе заета в кухнята. Не искаше да я безпокои. Но пък тя сигурно не знаеше, че той е тук. Ами ако е чакала да почука на вратата и да я извика, както бе направила Кейт преди малко? Съвсем естествено нещо за повечето хора.

Джак пристъпи до вратата и почука.

– Лизет? Аз съм. Джак. Джак Хъмфри. Пристигнах снощи. Аби ме помоли да те закарам до магазина. Исках да ти кажа, че съм тук…

След миг под вратата се появи нова бележка: „Вече помолих Кейт да напазарува. Не чакай. Съжалявам, че Аби ти е изгубила времето.“

– Няма значение. Ще прочета вестника. Тук съм, до вратата.

Усещаше, че тя още е там, от другата страна на вратата. Ако се съсредоточеше достатъчно, щеше да различи силуета º сред линиите на дървото. Няколко секунди отминаха. Той чакаше нова бележка. Нищо. Помисли си, че е по-добре да се отдалечи, ала не събра сили.

Внезапно резето се отмести рязко, вратата се отвори и Джак отстъпи припряно назад. Лизет въздъхна и взе бележката, която той продължаваше да стиска. Махна му нетърпеливо да влезе вътре. Надникна в трапезарията да види дали има още някой и взе подноса и бележката от ниската масичка, където ги бе оставила Кейт. Сложи ги върху плота в кухнята и пак заключи вратата.

Написа му нова бележка: „Ако искаш, остани при мен. Но не казвай на Аби. И пази тишина.“

– Разбира се – кимна той. – Много бих искал. Обичам да те гледам как работиш.

Погледна единствения стол в кухнята, но тя го сграбчи за ръката и поклати глава. Вдигна предупредително показалец и той разбра, че трябва да почака.

Тя изчезна в коридора и се върна със стар разнебитен стол. Сложи го до стената в отсрещния край на стаята и го посочи. Джак седна послушно.

Тя постоя така известно време, поглеждайки ту към празния стол до хладилника, тук към него. Накрая разпери отчаяно ръце, сякаш е спорила с някого и е изгубила спора.

Отнесе бележките до печката и ги изгори една по една.

Той наблюдаваше смаяно как думите º се превръщат в дим.

Къде другаде на този свят би могло да съществува такова създание? Внезапно Джак спря да се тревожи къде ще ходи, когато „Изгубеното езеро“ изчезне. Разтревожи се къде ще отиде Лизет. Той се бе научил да живее сред хората в странния и шумен свят.

Ала някак си усещаше, че тя може да живее само тук.

*

– Хайде, Девън, да вървим! – извика Кейт, щом излезе от къщата.

„Значи този мъж е влюбен в Лизет“ – помисли си. Джак не говореше много, а французойката изоб­що не говореше. Интересно щеше да е да ги наблюдава, ако с Девън останеха по-дълго. Джак º се стори мил човек – с остри черти и атлетичен, със слънчев загар и строен, а от двете страни на устата му имаше ситни бръчици като скоби, сякаш всичко, което иска да каже, е вметната мисъл.

– Къде отивате, момичета? – попита Булахдин, вдигайки поглед от списъка си, щом Девън се втурна към колата.

– Лизет ни помоли да напазаруваме в града.

– Може ли да дойда с вас? Трябва да купя това-онова за партито.

– Разбира се.

Старицата прибра бележника в дамската си чанта и се изправи вдървено.

– Селма, отиваме до магазина. Ще купя още вино.

Тя си пилеше ноктите на съседната маса.

– Защо ти е толкова вино? Алкохолът не пречи ли на лекарствата ти?

– Не пия никакви лекарства.

– Това обяснява много неща – констатира Селма.

– Ела с нас – предложи º Булахдин. – Ще напазаруваме за партито.

– Партито, на което няма да присъствам?

– Не спомена ли, че си забравила да вземеш лосиона си за ръце? Възползвай се от възможността да си купиш.

– За разлика от теб аз имам кола. Мога да отида до магазина, когато пожелая. А и лосионът май не ми трябва. – Тя вдигна ръце и ги огледа. – Влажният въздух се отразява добре на кожата ми.

Булахдин сви рамене.

– Както решиш.

Селма я проследи с поглед как ситни към колата. Щом Кейт помогна на възрастната жена да седне на предната седалка, Селма въздъхна и се изправи.

– Защо винаги се оставям да ме придумаш? – попита, сякаш са я убеждавали цял час. – Не ми ли се полага предната седалка?

– Не – отсече Булахдин и захлопна вратата на колата.

Селма отвори задната врата и изгледа Девън.

– Направи ми място, момиче. Не искам да си измачкам роклята.