Открадването на „Даная“ - Гуляшки Андрей
С една дума, италианският престой не повлия на характера му. Какво се беше променило всъщност? Променило се беше самочувствието му, настроението му, беше станал по-емоционален, по-жизнелюбив. Заприличал беше в това отношение на хората от италианския юг — например на сицилианците и калабрийците.
Но това „подмладено“ настроение, мамещо го към „дверите“ на донякъде закъснели удоволствия, криеше зад розовите си храсти опасности, а той нямаше право да рискува, предлагаше и изкушения, от които трябваше да бяга, както дяволът — от кръста. Ето как нашият железен човек, яростно отричал цял живот класическото „errare humanum est“3, сам сгреши. Аз ще приведа два примера, а за останалото ще премълча поради две причини. Първо, съгрешенията, за щастие, останаха без последствия, а както е известно от най-отколешни времена, победителите, не ги съдят. Второ, бидейки в собствените си очи „chevalier, sans defauts et reproches“4, аз уважавам все пак онази латинска поговорка „errare humanum est“ за разлика от Авакум. Затова прощавам някои съгрешения и дори махам любезно с ръка на съгрешилите.
И тъй, в една кротка и ясна утрин през втората половина на септември Авакум излезе да се поразходи до „Пиаца Барберини“, да погледа отново и за кой ли път фонтана на Тритона, най-причудливия може би сред разкошните и със световна известност барокови фонтани на Рим. Но като стигна „Пиаца дел Пополо“ с египетския обелиск и средновековните църкви, дойде му наум, че има среща към 11 часа с Роберто Тоци във филиала „Боргезе“. Времето беше напреднало, затова реши да съкрати пътя си, като се отбие само до фонтана „Треви“. Той слезе от автобуса на пресечката с „Виа дел Тритоне“ и по късата „Виа Поли“ излезе на площада, където пееше вечната си песен най-тържественият и най-големият от римските фонтани.
Дали защото обичаше страстно и открай време ромоленето на краткия дъжд, той заобича със страст и фонтаните? Може би фонтаните също ромоляха и унасяха и песента им беше скъпа на сърцето му като любим човек. Но освен ромолене, което унася, те бяха и произведения на изкуството, одухотворено от богата и силна художествена фантазия. Нептуни, неяди, делфини, костенурки, тритони — митологични и реални същества, изваяни от цветен мрамор и бронз — оживяваха в лъчите на слънцето, под струите на водоскоците. Фонтаните — това беше приказен свят, сътворен от изкусни ръце и буйна фантазия, тържество на ранния барок, затова, като се приближаваше до тях, Авакум бавеше крачките си, както правеше в „Боргезе“, когато отиваше например към една картина на Караваджо.
Така например и тоя път — позабави се, за да се съсредоточи още по-силно за новата си среща с най-хубавата от „песента на водите“.
Около фонтана „Треви“ имаше по всяко време зяпачи — и през деня, и през нощта. Едни дохождаха по навик, други — да се освежат от прохладата, която се носеше около басейна, а трети, те бяха най-многобройните, туристите — за да хвърлят в мраморния басейн прословутата монета на надеждата. Поверие съществуваше, ако в навечерието на заминаването си гостенинът хвърли в прозрачните води каква да е монета — то съдбата непременно ще му представи приятната възможност да посети и втори път Вечния град. Макар че никой не вярваше в поверия, нали за мистика нямаше място в индустриалното общество, всяка вечер дъното на басейна блестеше като варакосано от подхвърлените дребни пари.
Та Авакум нямаше да се учуди и тоя път на множеството, но една особеност се хвърли веднага в очите му: хората се бяха скупчили на място, а пред тях, точно срещу статуята на Нептун, двама здравеняци яката се кискаха и току се навеждаха напред, за да демонстрират пред публиката някаква своя странна игра. Особеното в случая се състоеше в това, че публиката мълчеше, сякаш се състоеше от неми хора, а двамата здравеняци вдигаха врява за сто души.
За Авакум беше достатъчен само един поглед наоколо, за да усети или по-скоро за да почувствува характера на сцената, която се разиграваше в подножието на древния морски бог. Подобни сцени не бяха рядкост за съвременния Рим и ако не се разиграваха пред фонтана на Треви, шумяха бурно на „Пиаца Навона“ или на Капитолийския хълм, под коня на Марк Аврелий и къде ли не, около забележителните паметници, където се трупаха повече чужденци.
Двама моряци от Шести флот на САЩ се състезаваха кой ще плюне по-надалеч в басейна, кой ще излезе по-як, за да улучи с плюнка мраморния бог. Бяха високи момчета, плещести, стегнати в кожени колани, с моряшки барети, килнати дръзко назад. Не изглеждаха пияни, беше им весело и се забавляваха според своя си вкус. Хрумнало им беше да се надплюват и се надплюваха. За мишена им служеше мраморният бог Нептун.
— Ало, момчето ми! — каза Авакум, като улови за лакътя този, който беше отдясно. Гласът му беше почти тих, но режеше остро, сякаш бръснач потъваше в месо. — Престани да плюваш, защото ей сега ще натопя мутрата ти във водата, разбра ли? И да те няма тук, докато не съм изброил до пет!
Този, който стоеше отдясно, толкова изумено го зяпна, че дори забрави да си затвори устата.
— Хайде, ходом! — изкомандува Авакум.
Говореше на английски, макар че тоя език не владееше кой знае колко добре.
Тоя, който стоеше отдясно, направи още по-изумено лице и устата му зина толкова, че човек можеше да пъхне в нея цяло яйце.
Но всяко изумление има край и нашият янки, понеже беше истински янки, бързо дойде на себе си. Той се извърна към приятеля си и с много кротък глас рече:
— Том, я слушай, да хвърля ли тоя тип на рибите жив, или по-напред да му видя сметката? — За рибите беше казал по навик, като морски човек.
— Удави го, Боб! — каза много убедено Том.
Едва беше изрекъл мнението си и едно светкавично ляво кроше на Боб за малко не изпрати Авакум в басейна. Авакум мигновено се изви назад и наляво и огромният юмрук на Боб профуча на сантиметър от челюстта му. На свой ред Авакум замахна с дясната си ръка, но не за удар, а за да улови Боб за яката на якето, да го дръпне към себе си и със страхотен ритник с коляното в хълбока да го изпрати в средата на басейна. В същия миг той се наведе силно напред и замахналият Том се намери на гърба му. Сграбчи го за краката, над коленете, изправи се и главата на Том увисна на половин метър от бордюра. Той можеше, разбира се, да пръсне главата му в камъка, но предпочете с едно извъртване да го изпрати невредим при Боб, който по същото време цамбуркаше във водата и явно не бързаше да се измъкне на суша.
Тази операция, която на шега бих нарекъл „Защитата на фонтана на Треви срещу Шести флот“, беше съпроводена с бурни и възторжени възгласи и ръкопляскания от страна на многолюдната публика. Но още докато възгласите ечаха около фонтана и не една ръка се протягаше за приятелски поздрав, Авакум осъзна опасността, на която се излагаше, лекомисленото увлечение, на което беше се поддал, затова набързо благодари на човека, който беше прибрал шапката му и сега услужливо му я подаваше, и с широки крачки тръгна към „Виа дел Тритоне“, за да изчезне, доколкото можеше, незабелязано сред гъмжилото на „Виа дел Корсо“. Тука един млад мъж, гологлав и с кожена жилетка, застанал пред старомодно такси-купе, енергично му махаше с ръка:
— Сеньоре! Сеньоре!
Таксито работеше на място.
— Сеньоре, тичайте, за бога! — викаше нетърпеливо мъжът с кожената жилетка. Когато Авакум наближи колата, той енергично отвори вратичката и добави: — Спасявайте се, сеньоре, защото тяхната полиция непременно ще тръгне по следите ви, тя няма да остави тази работа така. А и нашата полиция ще й помогне! Бъдете жив и здрав, сеньор! Шофьорът е разбран човек!
— Благодаря! — кимна развълнувано Авакум, като се наместваше по средата на задната седалка.
Непознатият хлопна вратата и когато таксито-купе потегли с пълна газ, той извика възторжено подире му:
— Довиждане, камарад!
