Открадването на „Даная“ - Гуляшки Андрей
— Санта Ана ми е свидетелка — рече той с набъбнал от вълнение глас, — в нейно име се кълна, че ще ви изхвърля през прозореца, ако ми зададете само още един въпрос! Да не би да си въобразявате, дяволите да ви вземат, че се намирате във вашата червена София, та сте се раздрънкали такъв?
Кой знае какъв щеше да бъде финалът на тази сцена, ако една нова и неочаквана поява, както се случва обикновено в „ла комедия дел’арте“ (тая чудна италианска рожба, спомнете си Панталоне, Полишинел и Скарамуш!), казвам, ако едно неочаквано явление не обърна отново очите на двамата към събитията, които бяха се разиграли през нощта в „Боргезе“.
И тъй външната врата се захлопна силно (нали Авакум не беше заключил) и по тънкия килим на хола отекнаха меко припрените стъпки на Луиза.
— Добър ден, вуйчо! — поздрави тя още от средата на хола. — Кога пристигна? Добър ден, господине! — обърна се тя към Авакум и му подаде ръка, макар че това изглеждаше доста неуместно: те живееха в един апартамент и се виждаха по сто пъти на ден.
Бузите й бяха поруменели, дишаше зачестено, в очите й ту блясваха, ту гаснеха тревожни светлинни, изразът на лицето й се менеше на секунди.
— Какво ви е развълнувало толкова? — попита Авакум, като се взираше неспокойно в очите й.
Луиза разпери ръце и тутакси ги отпусна като пречупени.
— Арестуваха ме! — каза тя. Местеше погледа си от Савели на Авакум, от Авакум върху килима, срамуваше се от сълзите, които напираха под клепачите й. Тя беше дъщеря на Енрико Ченчи и на нея не й отиваше да реве като някоя глезла. — Срещнаха ме на входа — продължи тя, като избра прозореца за място, където да задържа очите си — един цивилен и един в униформа — Вие ли сте Луиза Ченчи? — Аз. — Трябва да дойдете с нас в „Боргезе“, госпожице. — Но защо, моля, отде-накъде? — Там ще ви обяснят, госпожице! — Не разбирам нищо, как така? — Ей така, госпожице, нощеска са откраднали картина, води се следствие, затова ви викат. Тръгвайте! — Удрям на молба. — Само за минутка ми разрешете да се кача горе, господа… Те се изкачиха с мен и сега ме чакат пред вратата!
— Не разбирам защо трябва да се вълнувате толкова! — повдигна рамене Авакум. — Ще ви зададат някой и друг въпрос и с това ще се свърши. За какво са тия нерви? — И думите му бяха спокойни, и от лицето му лъхаше спокойствие, само гласът му изглеждаше някак престорено равен.
— Боже мой! — отново разпери ръце Луиза. — Но нали аз бях снощи до дванадесет и половина там!
— Колко пъти съм те предупреждавал да не закъсняваш! — забеляза мрачно Савели.
Тя като че ли не го чу.
— Аз бях до дванадесет и половина там! — повтори Луиза.
— От което следва да се мисли, че тъкмо вие сте откраднали картината! — пошегува се Авакум.
— Не, но изглежда, че тогава са я откраднали! — поклати упорито глава Луиза. — Някъде около дванадесет и половина, когато аз бях там. Те знаят това! — Тя закърши ръце, но бързо се опомни.
Може би за бързото опомняне допринесоха ударите, които задъднаха по външната врата. Ония двамата отвън бяха загубили търпение.
— Престанете! — извика вън от себе си Савели. До тоя миг само се чумереше, но си личеше, че по нервите му не течеше нормален ток. — Престанете, дяволи! — ревна той още веднъж и тоя път лицето му, вместо да се зачерви, съвсем видимо побледня.
— Господине! — обърна се Авакум към него. — Вие сте длъжен, струва ми се, да придружите племенничката си до „Боргезе“.
— Аз и без това отивам там! — отвърна глухо Савели и тръгна към вратата.
Луиза не сваляше очи от Авакум.
Той дойде до нея и леко, едва-едва допря ръката си до косите й.
— Господи! — каза Луиза.
— Няма нищо страшно! — погали я леко по косите Авакум.
След като тя излезе подир вуйчо си, Авакум постоя някое време изправен сред стаята си, после се отпусна уморено в едно кресло, извади лулата си и започна разсеяно да я пълни с тютюн. Откъм улицата се дочу клаксонът на полицейския джип.
Към 2 часа следобед откъм хълма Пинчио нахлуха мрачни облаци. Те покриха бързо доскоро синеещото се небе и над града захвана да вали кротък есенен дъжд.
Сумрачно стана и в „Боргезе“. Феликс Чигола заповяда да се угаси осветлението в залите, а в мраморния хол остави да свети само един лампион. Лампите на тоя кристален полилей заприличаха на пет ужасно усамотени звезди. Чигола знаеше, че сумракът потиска и че потиснатата психика по-лесно се разпуква. При това мракът в „Боргезе“ беше особен и действуваше по-угнетяващо: огромното пространство между партера и тавана беше отворено, безлюдно и глухо. Поглеждайки нагоре, човек имаше чувството, че се взира в света от дъното на дълбок кладенец.
В 1,30 ч. пристигнаха Луиза Ченчи и Чезаре Савели, придружени от двама полицаи. Чигола посрещна началника на охраната учтиво, но с подчертана студенина. Човек с опит, той знаеше, че Чезаре Савели е „фактор“ между най-десните, което означаваше дискретно, че е близък с мафиозите. И понеже при това следствие имаше опасност да се скара с мафиозите, той виждаше в лицето на Савели човека, който непременно щеше да заповяда на някое типче като Карло Колона да му забие куршум в тила. Тоя „куршум в тила“ беше се загнездил болезнено в съзнанието му като куршума в плешката на тигър. Беше станал прекалено раздразнителен. Само че тоя път поради усложнената обстановка лошото му настроение се стоварваше не само върху главите на левите, но и върху десните, което се случваше за пръв път в живота му.
— Имали сте късмет — каза той на Савели, че през изтеклата нощ и тая заран до 9 ч. не сте били в Рим.
— Е, какво — каза Савели с привичната си самоувереност, — какво щеше да стане, ако бях останал в Рим?
— Много просто — изкриви устни Чигола, — щях да ви задържа заедно с другите.
— Вие, сеньор, май забравяте с кого говорите! — каза Савели.
— Напротив, господине, зная много добре, че сте „нещо“ в социалното движение и че имате подръка една дузина хора, решени на всичко.
Като каза това, той си представи мигновено „онова типче“ Карло Колона, зализания слугински любовник, да се прицелва с пистолет в някого и, кой знае защо, усети в тила си някаква парлива болка, сякаш Карло Колона го беше улучил точно там. Той тръсна глава и се намръщи. Ето докъде го бяха довели тия усложнени неща.
— Какво ще искате от мен? — попита с безкрайна студенина и с още по-безкрайно пренебрежение Чезаре Савели.
— От вас не искам нищо — каза Чигола — освен едно — да спазвате работното време в „Боргезе“, като бъдете на мое разположение от 8 до 12 и от 2 до 6.
— Работното време в „Боргезе“ започва от 9 и свършва в 4 следобед.
— Е, не се сърдете! — омекна изведнъж Чигола. — Нали виждате колко е важно за правителството тази работа да свърши до събота! Аз се надявам на услугите ви, господине.
— Каквото мога, ще направя за ваше добро! — опита се веднага да го сложи под коленете си Савели. — Искам обаче да разпитате незабавно племенничката ми Луиза Ченчи и да я освободите тутакси, след като отговори на последния ви въпрос.
И тоя път той се беше излъгал, защото Чигола, поне външно, не приличаше никак на човек, който се клатушка на краката си.
— Много съжалявам, че ще ви наскърбя — повдигна рамене Чигола. — Аз не възнамерявам да освобождавам тутакси вашата племенничка, господине, тъй като тя е от малкото хора, които са се намирали в тази сграда по време на грабежа.
— Но тя си е отишла оттук към 12,30 ч.! — забеляза Савели с такъв тон, сякаш Луиза не беше си отишла след полунощ, а в ранните часове на вечерта, когато примерните ученички се прибират в къщи, за да вечерят с татко и мама.
— Господине — каза Чигола, — аз тепърва ще установявам кой кога си е отишъл оттук.
Чезаре Савели помълча някое време, после каза:
— Все пак вие ще се съгласите, че за едно момиче не е съвсем безопасно…
Той не се доизказа, защото Чигола удари с юмрук по масата и се изправи:
— Какви ги дрънкате, господине! Каква безопасност? Аз съм поставил на всеки вход по един часови, в хола ще дежури ден и нощ по един часови, тука, в тази стая, също ще дежури по един часови. Какво искате повече! — После, осъзнал донякъде дебелашката си шега, той се позасмя: — Нека госпожицата да се разположи във вашия кабинет, там никой няма да я безпокои!
