Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
ѝ помръкна. Подпря се на лакът и ме изгледа продължително.
— Сериозно ли говориш?
Когато видя обърканото ми изражение, очите ѝ се разшириха от учудване и тя седна
изправена в леглото.
— Истина е! — възкликна тя. — Вие вярвате в мъжете майки! — Тя се изкикоти и покри
уста с двете си ръце. — Никога не съм смятала, че е истина!
Тя свали лявата си ръка и разкри развълнуваната си усмивка, докато правеше жеста за
смаяна възхита.
Би трябвало да се почувствам раздразнен, но не успях да събера достатъчно енергия за
това. Може би имаше нещо вярно в думите ѝ, че мъжете отдават своя гняв.
— Какво е мъж майка? — попитах аз.
— Да не се шегуваш? — попита тя и едната ѝ ръка все още прикриваше донякъде
усмивката ѝ. — Наистина ли вярваш, че мъжът може да вкара бебе в жената?
— Ами, като стана дума за това… да — малко смутено отвърнах аз. — Нужни са жена и
мъж, за да се появи бебе — майка и баща.
— Имате дума за това! — възхитено възкликна тя. — И това ми разказаха заедно с
историите за супата от пръст. Но никога не съм предполагала, че това е истинска история!
В този момент и аз се надигнах и седнах, защото започвах да се чувствам засегнат.
— Нали знаеш как се правят бебетата? — попитах аз и направих жест за сериозна
убеденост. — Онова, с което се занимавахме през по-голямата част от деня, е начинът, по
който се правят бебета.
Тя известно време ме гледа смаяно и мълчаливо, след това не можа да се удържи и
избухна в смях. На няколко пъти се опита да заговори, но щом погледнеше изражението на
лицето ми, продължаваше да се смее.
Сетне сложи ръце на корема си и започна да го опива с престорена изненада.
— Къде е бебето ми? — Тя погледна към плоския си корем. — Може би през всичките
тези години съм се любила по погрешен начин. — Когато се разсмя, мускулите на корема ѝ
помръднаха и образуваха нещо като шарка, подобна на корубата на костенурка. — Ако
онова, което казваш, е истина, би трябвало да имам сто бебета. Или дори петстотин бебета!
— Това не се получава при всяко правене на любов — обясних аз. — Жената е узряла за
бебе само в определено време.
— А ти правил ли си го? — попита тя и ме погледна с подигравателна сериозност,
докато едното ъгълче на устата ѝ се изви в усмивка. — Правил ли си бебе с някоя жена?
— Внимавал съм да не направя нещо такова — отвърнах аз. — Има една билка, наречена
силфия. Дъвча я всеки ден и тя ме предпазва да сложа бебе в някоя жена.
Пенте поклати глава.
— Още от вашите варварски ритуали при правенето на любов заяви тя. — На мястото,
откъдето идваш, когато един мъж бъде отведен при цветята, това означава ли, че ще се появи
бебе?
Реших да сменя подхода си.
— Ако мъжете не помагат при правенето на бебета, как ще обясниш това, че децата
приличат на бащите си?
— Бебетата изглеждат като ядосани старци — рече Пенте. — Всички са плешиви и… —
тя се поколеба и докосна бузата си сбръчкани. Може би тогава старците са единствените,
които правят бебета? — Тя се усмихна самодоволно.
— Ами малките котета? — попитах аз. — Виждала си котило с котета. Когато бяла котка
и черен котарак се съешават, се раждат и бели, и черни котета, и такива, които имат двата
цвята.
— Винаги ли? — попита тя.
— Невинаги — признах аз, — но в повечето случаи.
— Ами ако има и жълто коте? — попита тя.
Преди да успея да измисля какво да отговоря, тя се отказа от въпроса си.
— Котетата нямат много общо с това — заяви тя. — Ние не сме като животните. Не се
разгонваме през определени сезони, не снасяме яйца. Нямаме какавиди, плодове или семена.
Не сме кучета, жаби или дървета. — Погледна ме сериозно. — Мисленето ти е погрешно.
Лесно можеш да кажеш, че два камъка правят бебета, като ги удряш един в друг, докато
накрая от единия се отчупи парче. И да кажеш, че двама души създават бебета по същия
начин.
Ядосах се, но тя беше права. Бях се поддал на заблудата на аналогията. Тази логика беше
погрешна.
Разговорът ни продължи още известно време в същия дух. Попитах я дали познава жена,
която да е забременяла, без да прави любов през предишните месеци. Тя каза, че не познава
жена, която доброволно да не е правила любов в продължение на три месеца, освен онези,
които пътуват сред варварите или са много болни или стари.
Накрая Пенте раздразнено ми махна с ръка да спра.
— Чуваш ли собствените си доводи? При правенето на любов се създават бебета, но
невинаги. Бебетата приличат на мъжете майки, но невинаги. Трябва да правиш любов в
подходящото време, но невинаги. Има растения, които правят зачеването повече или по-
малко вероятно. — Тя поклати глава. — Не може да не осъзнаваш, че онова, което казваш, е
тънко като прокъсана мрежа. Продължаваш да я кърпиш, като се надяваш, че ще издържи във
водата, но надеждата е едно, а истината — друго.
Когато видя, че се мръщя, тя хвана дланта ми, направи жест за утеха в нея, както бе
сторила преди време в столовата, и смехът изчезна от лицето ѝ.
— Виждам, че наистина го мислиш. Разбирам защо мъжете варвари биха искали да
вярват в това. Сигурно е успокояващо да смяташ, че си важен по този начин. Но това просто
не е така. — Пенте ме погледна с нещо близко до съжаление. — Понякога жената съзрява.
Това е нещо естествено и мъжете нямат участие в него. Ето защо повечето жени съзряват
през есента като плодовете. Затова и повече жени съзряват тук, в Хаерт, където е по-добре да
родиш детето си.
Опитах се да се сетя за някакъв друг убедителен аргумент, но нищо не ми идваше наум.
Това беше доста обезсърчаващо.
Когато видя изражението ми, Пенте стисна ръката ми и направи жест за отстъпка.
— Може би с варварските жени е различно — рече тя.
— Казваш това само за да ме накараш да се чувствам по-добре — мрачно отбелязах аз и
се прозях така, че едва не ми се откачи челюстта.
— Вярно е — призна тя.
След това ме целуна нежно и бутна раменете ми, подканяйки ме да легна отново в
леглото.
Направих го и тя пак се сгуши в извивката на ръката ми, като отпусна глава върху рамото
ми.
— Сигурно е трудно да бъдеш мъж — меко каза тя. — Жената знае, че е част от света.
Ние сме изпълнени с живот. Жената е цветето и плодът. Ние се движим през времето като
част от своите деца. Но мъжът… — Тя обърна глава и ме погледна с нежно съжаление в
очите. — Вие сте като голи клони. Знаете, че когато умрете, след вас няма да остане нищо
важно. — Потупа ме по гърдите с обич. — Мисля, че затова сте толкова изпълнени с гняв.
Може би вие нямате повече гняв от жените. Може би нашият гняв просто няма къде да
отиде. Може би отчаяно се опитва да остави някаква следа. Блъска се в света. Принуждава ви
да действате необмислено, да се карате и да изпитвате ярост. Вие рисувате, строите, биете се
и разказвате невероятни истории.
Пенте въздъхна доволно, сложи глава върху рамото ми и се сгуши отново в кръга,
образуван от ръката ми.
— Съжалявам, че ти казвам това. Ти си добър мъж и си красавец. Но все пак си само
мъж. Единственото, което можеш да предложиш на света, е твоят гняв.
128.
Имена
Настъпи денят, в който или трябваше да остана, или да си тръгна. Седях с Вашет на един
зелен хълм и наблюдавах как слънцето изгрява измежду облаците на изток.
— Саисура означава да летиш, да хващаш и да чупиш — меко каза Вашет, повтаряйки се
за стотен път. — Трябва да си спомниш всички онези ръце, които са го държали. Много
ръце, всичките следвали летхани. Никога не трябва да го употребяваш по неправилен начин.
— Обещавам — повторих аз за стотен път, след това се поколебах, преди да повдигна
въпрос, който ме тормозеше. — Но, Вашет, ти използва своя меч, за да окастриш клонката, с
която да ме биеш. Веднъж видях, че с него подпря прозореца да стои отворен. Освен това си
подрязваш и ноктите с него…
— Е, и? — Тя ме погледна безизразно.
— Това не е ли неправилно? — попитах аз.
Вашет вдигна глава и се разсмя.
— Искаш да кажеш, че трябва да го използвам само за да се бия с него?
Направих жест за очевиден извод.
— Мечът е остър — отбеляза тя. — Той е инструмент. Нося го постоянно, защо ти се
струва неправилно, че го употребявам?
— Струва ми се непочтително — поясних аз.
— Човек изразява уважението си към дадено нещо, като го използва добре — рече тя. —
Могат да минат години, преди да се върна в земите на варварите и да се бия отново. Какво
