Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх

- Щом е тъй, огледай се, Джеймз Лоури.

Той се завъртя.

Но зад него имаше само мрак.

Проехтя звук на затръшната врата. Някъде далече един глас извика:

- Джим! Джим Лоури!

Докосна мястото, където беше вратата, защото пак пареше мастилепочерпа непрогледност, но не намери нищо освен стена. Опипа над себе си - стъпалата ги нямаше. Опипа надолу и гласът, вече по-ясен, извика:

- Джим! Джим Лоури!

Стъпка по стъпка, понякога със сантиметър, понякога извивка надясно, попякога направо или пък наляво, но винаги в посока, обратна на началпото впечатление. Още един мъглив слой, този път бял, го обви в кълбата си. Нещо дразнеше гърлото му, по го и накара да върви с по-малко страх и по-изправен.

- Джим! Джим Лоури!

Вече съвсем наблизо, звучеше кухо като призивите на градски глашатай във фуния. В гласа нямаше повече чувства, отколкото влага чиновникът на гарата, подканящ пътниците да заемат местата си във влака за пет и четвърт.

- О, Джим! Джим Лоури!

- Призовава се мистър Лоури. Призовава се мистър Лоури.

Бялата мъгла се разпасяше, докато слизаше надолу, вече виждаше стъпалата. Бяха се променили -чисти и сухи, направени от полиран мрамор и имаха изкусио гравирани перила, които успокояваха при допир след каменните стени. Тази стълба завиваше съвсем леко и като че ли водеше право в обширпа зала с окачени по стените знамена, където се бяха събрали петнадесетина гости. Но нещо му подсказваше, че не бива да доближава гостите. Огромен датски дог дотича на скокове при него и едва не го събори, после сякаш разбрал някаква своя грешка, го подуши и сковано се отдалечи. Лоури все така слизаше по стъпалата.

- Джим! Джим Лоури!

Вече стъпваше по пода на залата, нещо се беше случило с гостите, макар и да знаеше, че са наблизо. Вдясно висеше гоблен, бродиран в бяло и златисто, изобразяващ турнирно единоборство на рицари, а отляво - поставка с наредени копия, над нея кръстосани мечове и щит с три изправени лъва.

Ръка го потупа по рамото, той рязко се обърна и се намери пред висок рицар в пълно въоръжение, веещите се пера над шлема го правеха още по-висок, а забралото беше спуснато пред очите.

- Джеймз Лоури?

-Да?

- Сигурен ли сте, че вие сте Джим Лоури?

-Да.

- Тогава защо се отзовавате на името Джеймз? Но няма значение, да не си губим времето със софизми. Познахте ли ме?

- Съжалявам, но като че ли не мога да си спомня. Забралото на шлема ви е спуснато и целият сте облечен в стомана.

- Добре, добре, приятелю, няма да си подхвърляме двусмислици, нали? И двамата сме джентълмени, нямаме причини да се караме, нали? Особено за дреболия като едно спуснато забрало. Вие си мислите, че сънувате, така ди е?

- Защо пък, не си го мисля. Не съм…

- В това е работата. Вие не сънувате. Ето, сега ще ви ущипя. - Той го направи и кимна мъдро, след като Лоури отскочи назад. - Вие не сънувате, всичко това е абсолютно истинско. Ако все още не вярвате, погледнете белега от стоманените пръсти на моята ръкавица.

Лоури погледна обратната страна на дланта си -беше раздрана и кървеше.

- А сега да поговорим за тази шапка - каза рицарят. - Решен сте да я намерите, така ли?

- Сигурен съм в това.

- Но нали знаете, че струва няколко долара. Повярвайте ми, стари приятелю, имат ли значение няколко долара, сравнени с ценността на вашия живот?

- Какво общо има моят= живот с една шапка?

- О, чуйте ме, стари приятелю, нали стара майка ви каза, че ако памерите шапката, намирате и четирите часа, а ако намерите тях, ще загубите и живота си? Нека погледнем по-разумно на това, нали така? Нека го обсъдим в светлината на студените безпристрастни разсъждения. Едпа шапка струва може би десетина долара. През следващите тридесет и пет години от своя живот вие ще спечелите, да речем, сто и петдесет хиляди долара, дори ако получавате по четири хиляди и петстотин на година. Равпостойна ли е замяната за сметка от десет долара?

- Ами-и-и… не.

- Чудесно, стари приятелю, радвам се, че приемате моята гледна точка. Сега да навлезем по-задълбочено в проблема. Вие сте много интелигентен човек. Загубил сте четири часа. Тридесетте и пет години, които вероятно ви остават, съдържат точно триста и пет хиляди четиристотин и четиридесет часа. Това време не е ли досгатъчно да натежи спрямо глупашки малък период от четири часа?

- Хъм… но…

- А, значи трябва още да спорим за това. Решен сте да намерите шапката си, нали?

- Бих искал.

- И не се безпокоите, че ще откриете шапката си, а после и четирите часа, защото те са там, на едно и също място?

- Ами…

- Ето! Знаех си, че накрая ще отстъпите. Намирате шапката си, намирате четирите часа, намирате смъртта си. Така биха протекли нещата. Имате на разположение твърде много шапки, за да се промъквате из разпи места, търсейки една от тях.

- Аз… аз ще помисля.

- Не го правете. Би трябвало да сте убеден тук и сега, че няма да ви е от полза, ако намерите шапката. И забравете за четирите часа. Забравете ги напълно.

- Може би… - опита се Лоури, - може би вие ще ми кажете какво се е случило през тези четири часа.

- О, стига, приятелю! Аз ви казвам, ч е ако откриете това, със сигурност ще умрете, а вие направо искате от мен да ви го разкрия. Аз се опитвам да ви спася, не да ви унищожа.

- Не можете ли само да ми намекнете?

- Но защо да го правя?

- Дали заради статията…

- Стоп, стоп, Джим Лоури. Не се опитвайте да измъкнете нещо от мен, нямам причина да желая смъртта ви. Всъщност мисля, че сте чудесен човек, истински благородник, въобще най-доброто, което може да се намери. Сега просто продължете надолу…

- Да не е от маларията?

- Стоп, стоп.

- Или е от питието?

- Шшшшът, стига.

- Или от…

- Казах ви да млъкнете! - изрева рицарят. - Ако толкова упорито желаете да научите, продължете по тези сгьпала и ще срещнете един човек. Това е всичко, което ще ви кажа. Ще срещнете един човек.

- Благодаря ви - каза Лоури. - А сега ще имате ли нещо против да ми кажете името си?

- Име ли? Защо пък трябва да имам име? Аз съм рицар, при това пълен с идеали.

- Но ако вн срещна пак, няма да мога да ви позная.

- Казах, че съм пълен с идеали.

- Е, и какво от това? Аз също съм пълен с идеали.

Той се пресегна и започна да повдига забралото на

шлема. Рицарят не се отдръпна, стоеше папълно неподвижен.

Забралото се вдигна.

Шлемът беше празеп.

И се спусна мрак.

След малко Лоури паправи още един опит да тръгне нагоре, но пак напразно, почти пропадна в пустотата над него. Спря на място, трепереше. Трябва ли… трябва ли да слезе там долу! Надолу, при… Бързо се отърси от дивото желание да закрещи. Успокои се.

Откри, че тези стъпала малко се различават от предишните. Звукът беше друг - кух звук, като от дърво, и за разлика от другите горе, тези бяха равномерно разположени. Слизането беше съвсем кратко, той политна напред, когато се опита да стъпи на следващото » стъпало, то се оказа като че ли твърда земя. Да! Намираше се на равна земя! Не можеше да види нищо…

Внезапно се обърна и потърси пай-ниското стъпало. Все още беше на мястото си. Следващото също. И ]

следващото също. Може би цялата стълба пак си е на мястото! Може би отново ще успее да се изкачи до върха! Но той пак се препъна, защото там, където имаше мраморна площадка, сега се намираше дървена платформа, заобиколена от парапет, и беше невъзможно да се изкачи над нея. За втори път слезе по стъпалата до равната земя.

Не беше забелязал човека преди, защото онзи беше облечен в черно. Само в черно. На главата си имаше черна шапка с широка увиснала периферия, която почти закриваше лицето му, по не можеше да прикрие грубостта на чертите му и жестоката извивка на устните. Могъщите, макар и приведени рамене, бяха обвити в черна наметка с много старинна кройка. Дори и обувките му имаха черни катарами. Носеше фенер, който с мъка успяваше да хвърли мъждива светлина между него и Лоури. Сложи го на земята и се отпусна па дървена пейка, като измъкна от подмишницата си нещо дълго и змиевидно. После разгърна малка черна книжка и като вдигна фенера, вторачи се напрегнато в страниците.

- Лоури?

- Аз съм.

- Ха! Честно момче си, а? Е, никой не смее да си играе на криеница с мене. - Той звучно се изплю и пак погледна книжката. - Хубаво черно временце, а?

- Да. Предполагам.

- Колко тежиш, Лоури?

- Осемдесет и седем килограма.

- Хъммм. Осемдесет и седем килограма. - Той порови за молив и драсна нещо в кпижката. После вдигна високо фенера и дълго оглежда лицето и тялото на Лоури. - Хъммм. Някакви уродства?

- Според мен, нямам.

- Осемдесет и седем килограма и обикновена шия. Джеймз Лоури, така ли беше?

-Да.

- Е, познанството ни няма да е дълго, ама това си е твоя грижа, не е моя.

- Как… как се казвате?

- Джек. Т о цялото е Джек Кеч, ама ти можеш да ми казваш Джек. - Той пак се изплю гръмко. - Ако искаш да се разбираме и работата да стане лесно, само си пъхни в джоба някоя банкнота - един-два фуга, като се качваш на площадката.