Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шехин да отстъпи.
Пенте беше изпълнена със страст и ярост. Шехин беше спокойна и непоколебима. Пенте
беше буря, а Шехин — камък. Пенте беше тигър, а Шехин — птица. Пенте танцуваше и се
извиваше. Шехин се обърна и направи една-единствена съвършена стъпка.
Пенте сечеше, въртеше се като вихрушка и нанасяше удар след удар…
И след това те спряха. Върхът на дървения меч на Пенте се притисна в бялата риза на
Шехин.
Ахнах изненадано, макар и не толкова силно, че да привлека вниманието към себе си.
Едва тогава осъзнах, че сърцето ми препуска лудо. Цялото ми тяло бе обляно в пот.
Шехин свали меча си и направи жест за раздразнение, възхищение и смесица от други
неща, които не разпознах. Тя оголи зъби в лека гримаса и силно разтри с ръка ребрата си,
където я беше ударила Пенте, по същия начин, по който човек разтрива пищяла си, когато се
блъсне в стол.
Обърнах се ужасено към Вашет.
— Тя ли ще бъде новият ръководител на училището? — попитах я аз.
Тя ме погледна озадачено.
Посочих отворения кръг пред нас, където двете жени стояха и разговаряха.
— Тази Пенте — тя победи Шехин…
Вашет ме гледа известно време неразбиращо и след това избухна в продължителен,
доволен смях.
— Шехин е стара — отвърна. — Тя е баба. Не можеш да очакваш от нея да печели всеки
път срещу някой толкова подвижен, млад и изпълнен с огън и свеж вятър като Пенте.
— Аха, разбирам. Мислех…
Вашет беше достатъчно любезна, за да не ми се изсмее отново.
— Шехин не е начело на училището, защото никой не може да я победи. Що за странно
хрумване е това. Какъв хаос би настъпил, ако всеки път нещата се променят в зависимост от
късмета, който някой е имал в една или друга схватка. — Тя поклати глава. — Шехин ни
ръководи, защото е прекрасна учителка и защото владее летхани до съвършенство. Тя е
начело на училището, защото е мъдра и познава света и защото знае как да се справя с
неприятните проблеми. — Многозначително ме потупа по гърдите с два пръста и след това
добави отстъпчиво: — Разбира се, освен това тя е и превъзходен боец. Няма как да имаме
водач, който не може да се бие. Шехин няма равна в кетан. Но водачът не е просто мускул,
водачът е ум.
Вдигнах поглед навреме, за да видя, че Шехин се приближава. Една от връзките, които
пристягаха ръкава ѝ, се бе разхлабила по време на битката и платът се издуваше от вятъра
като корабно платно. Отново беше сложила накривената си жълта шапка и направи жест за
официален поздрав и към двама ни.
След това се обърна към мен.
— Защо накрая бях ударена? — попита ме тя. Любопитство.
Започнах трескаво да прехвърлям наум последните мигове от двубоя.
Опитах се да направя жест за почтителна неувереност с изтънчеността, на която ме е
учила Вашет.
— Петата ти не беше поставена където трябва — отвърнах аз. — Лявата ти пета.
— Добре — кимна Шехин.
Тя направи достатъчно широк жест на доволно одобрение, така че всички, които ни
гледаха, да го видят. Разбира се, всички го видяха.
Замаян от похвалата, но съзнаващ факта, че ме наблюдават, аз запазих безизразна
физиономия, докато Шехин се отдалечи, следвана от Пенте.
Наведох глава към Вашет.
— Харесва ми малката шапка на Шехин — казах аз.
Тя поклати глава и въздъхна.
— Хайде — тя ме побутна с рамо и се изправи — да си тръгваме, преди да си развалил
доброто впечатление, което направи днес.
* * *
Същата вечер седнах на обичайното си място в столовата — на ъгъла на една маса до
стената, възможно най-далеч от храната. Тъй като никой не искаше да седне на по-малко от
три метра от мен, нямаше смисъл да заемам място, където хората може би искат да седнат.
Все още бях в добро настроение, затова не се изненадах, когато мярнах фигура в червено
да сяда срещу мен. Сигурно отново беше Карсерет. Тя държеше един-два пъти на ден да се
доближи достатъчно до мен, за да ми изсъска няколко думи. Даже беше закъсняла.
Но когато вдигнах поглед, ме очакваше изненада. Срещу мен седеше Вашет. Тя ми кимна
и погледна безизразно смаяната ми физиономия. След това успях да се овладея, кимнах ѝ в
отговор и известно време двамата се хранехме в добронамерено мълчание. След като
приключихме с яденето, разговаряхме приятно и тихо за разни дреболии.
Заедно излязохме от столовата и когато вечерният въздух ни обгърна, преминах отново
на атурански, за да мога правилно да изразя нещо, за което мислех от няколко часа.
— Вашет — започнах, — дойде ми наум, че би било добре да се бия с някой, чиито
умения са по-близки до моите.
Тя се засмя и поклати глава.
— Това е все едно в леглото да легнат двама девствени. Ентусиазмът, страстта и
невежеството не са добра комбинация. Има голяма вероятност някой да пострада.
— Мисля, че уменията ми в битката едва ли могат да бъдат наречени „девствени“ —
възпротивих се аз. — Много далеч съм от твоето ниво, но ти самата каза, че моят кетан е
забележително добър.
— Казах, че твоят кетан е забележително добър, като се има предвид от колко време го
изучаваш — поправи ме тя. — Което е по-малко от два месеца. А това е абсолютно нищо.
— Това е обезсърчаващо — признах аз. — Ако успея да ти нанеса удар, то причината ще
е, защото ти си ми позволила. В това няма смисъл. Все едно си ми направила подарък и аз не
съм го заслужил.
— Всеки удар или замахване, които направиш срещу мен, са заслужени — възрази тя. —
Дори и да ти ги подаря. Но те разбирам. Има какво да се научи от честното състезание.
Готвех се да добавя нещо, но тя сложи ръка върху устните ми.
— Казах, че разбирам. Спри да се биеш, след като вече си спечелил. — Ръката ѝ
продължаваше да стои върху устните ми и тя ги потупа замислено с пръст. — Много добре.
Продължавай да напредваш и аз ще ти намеря някой на твоето ниво, с когото да се биеш.
116.
Височина
Вече се чувствах почти добре в Хаерт. Езикът ми се подобряваше и сега, когато можех да
си разменям кратки шеги с останалите, не бях толкова изолиран. Понякога Вашет се хранеше
с мен и благодарение на нея не бях напълно отхвърлен.
Сутринта бяхме тренирали бой с меч, което беше приятно начало на деня. Вашет
продължаваше да ми показва как мечът може да бъде превърнат в част от кетан и
движенията, които правехме, бяха малко и оскъдни. След няколко часа тренировки
поработихме върху моя адемски и после продължихме да се упражняваме с меча.
След обяда минахме на ръкопашен бой. Не можех да сдържа усещането, че поне в него
напредвам. След половин час Вашет не само се беше задъхала, но бе започнала и да се поти
малко. Разбира се, все още не бях сериозно предизвикателство за нея, но след като дни наред
бях подложен на унижението от лекотата, с която се справяше с мен, сега тя най-сетне
трябваше да положи поне малко усилие, за да продължи да ме побеждава.
И така, ние се биехме, а аз забелязах — как да се изразя по-деликатно, — че тя ухае
прекрасно. Не на парфюм или на цветя, или на нещо подобно. Миришеше на някаква
смесица от чиста пот, смазан метал и смачкана трева от хвърлянето, което ѝ бях приложил
преди малко. Миришеше хубаво. Тя…
Предполагам, че няма как да се изразя по-деликатно. Онова, което искам да кажа, е, че тя
ухаеше възбуждащо. Не така, сякаш току-що се е любила, а все едно самата ѝ същност е
правенето на любов. Когато се приближаваше, за да ме хване, миризмата ѝ, съчетана с
допира на тялото ѝ до моето… За миг сякаш нещо в главата ми прещракваше. Единственото,
за което можех да мисля, бе да целувам устните ѝ, да ухапя нежната кожа на врата ѝ, да
разкъсам дрехите ѝ и да оближа цялата ѝ сладост, но, разбира се, не направих нито едно от
тези неща. Ала за миг нямаше нищо на света, което да искам повече от това. Сега, като си
спомням, изпитвам смущение, но няма да си правя труда да се оправдавам, само искам да
отбележа, че по това време младостта ми бе разцъфнала. Тялото ми беше здраво и във
форма. А тя беше доста привлекателна жена, макар и десет години по-възрастна от мен.
Добавете към това и простия факт, че от нежните обятия на Фелуриан бях попаднал в
нетърпеливите прегръдки на Лосин и оттогава насам бях прекарвал времето си в
тренировки, докато с Темпи пътувахме към Хаерт. Това означаваше, че в продължение на
три цикъла постоянно се бях чувствал ту изтощен, ту неспокоен, ту объркан, ту направо
