Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх
- Да, това трябвала е било. Но се уплаших страшно.
Той пак се отпусна и я загледа.
Тя имаше много предизвикателни очи, тьмпи и пълни с нега и когато го погледнеше, той усещаше как го пробождат малките иглички на удоволствието. Какъв глупак е непрекъснато да се отделя от нея! Тя е толкова млада и прекрасна… Винаги недоумяваше какво е намерила в застаряващ скучен тип като него. Разбира се, разликата между тях беше само десетина години и той беше прекарал толкова време на открито, че не изглеждаше на повече от тридесет и едда или тридесет и две. И все пак, в моменти като този, загледан в хубавото й лице и меките извивки на тялото й, а светлината от огъня играеше в тъмната й коса и с почти телесното усещане за ласка в погледа й, той не можеше изцяло да разбере как тя се е влюбила в него. Мери, която можеше да избере измежду петдесетина мъже, която дори Томи Уилямс бе ухажвал… Какво виждаше в едно едро, непохватно, сякаш изсечено от гранит същество като него? За миг се събуди паниката от мисълта, че някой ден тя ще се умори от неговото мълчание, от обичайното му недоумение да проявява открито чувствата си, от дългите му отсъствия…
- Мери…
- Да, Джим?
- Мери, обичаш ли ме поне мъничко?
- Доста повече от мъничко, Джим Лоури.
- Мери…
-Да?
- Томи те беше молил да се омъжиш за него, нали?
Лека сянка на недоволство премина по лицето й.
- Който и да е, щом може да върти историйка със своя студентка и в същото време да ми прави предложение… Джим, недей пак да изпадаш в ревност. Мислех си, че отдавна сме забравили всичко това.
- Но ти реши да се омъжиш за мен.
- Ти си решителен и силен, имаш всичко, което една жена може да пожелае, Джим. Жените намират красота в мъжете, само ако могат преди това да открият у тях и сила. У жена, която може да се влюби в някого, само защото е хубавичък, има нещо сбъркано.
- Благодаря ти, Мери.
- А сега, мистър Лоури, според мен е подобре да се пъхнеш в леглото, преди да си заспал на този диван.
- Само още малко.
- Не - тя стана и го накара също да се изправи. - Ти наполовина гориш и наполовина си премръзнал, при тези пристъпи пай-доброто нещо за тебе е леглото. Никога не съм разбирала какво удоволствие може да получи пякой мъж, като скита из разни далечни земи, само за да се пържи на слънцето и някоя буболечка да го ухапе. Бързо в леглото, мистър Лоури.
Той се остави тя да го бута по стълбите към стаята му, целуна я дълго и я прегърна, като почти смаза ребрата й, преди да я пусне да се върне в хола.
Чувстваше се съвсем уютно в стаята, когато се събличаше и едва не започна да си напява нещо, окачайки костюма си. Тогава забеляза разкъсаната яка. Огледа я по-отблизо. Но ето, скъсан е и на други места и тук-там твърд като от засъхнала кал. Ама че работа! Та костюмът беше съсипан! Блъскаше си главата какво ли е стапапо, после, отвратен че е направил на нищо костюм от хубав английски туид, събра на кълбо сакото и панталона и ги захвърли на дъното на гардероба.
Облече си пижамата и си мислеше какъв чудесен човек е Мери. Въобще дума не каза за това, а сигурно й е изглеждал доста жалко в тези дрехи.
Разсеяно изми лицето и ръцете си, не можеше да се начуди как е успял да си развали костюма. Изтри се с голямата кърпа за баня и се канеше да облече горнището на пижамата, но стъписано забеляза нещо подобно
на клеймо върху предмишницата си.
Не беше голямо и не усещаше болка на това място. Той любопитно вдигна ръка кьм светлината. Белегът беше яркочервен! И приличаше на татуировка. Имаше твърде странна форма, като следите на дребно куче. Една, две, три, четири… четири малки следи, сякаш по ръката му се е разхождало малко животинче. Но толкова малки кучета почти не се срещат. Повече прилича на заешка следа…
- Странно - промърмори сам на себе си.
Върна се в стаята и угаси лампата.
- Странно.
Вмъкна се под завивките и нагласи по-удобно възглавницата. Белег като заешка следа. Как е разкъсал костюма и го е изцапал с кал? От какво е това клеймо на ръката му? Ледените тръпки пак го сграбчиха и трудно удържаше спазъма в мускулите начелюсгите си.
Хладната луна, закривана за секунди от препускащите облаци хвърляше неясни образи през прозореца върху леглото. Ядосан, че е забравил да отвори прозореца, той отметна одеялото и вдигна нагоре плъзгащата се рамка. Вятърът го стегна с леден пояс и той бързо се пъхна обратно в леглото.
Е, утре започва нов ден, щом изгрее слънцето, ще се почувства подобре. Но пък маларията никога не е предизвиквала това болнаво усещане в стомаха.
Луната светеше в мразовито синьо, вятърът намери пролука под вратата и застена в противно песнопение. Звукът не беше постоянен, а бавно се усилваше от шепот през ръмжене до писък, после пак замираше с въздишка. Джим Лоури лежеше в стаята си и чуваше глас във вятъра. Обърна се и покри дясното си ухо, докато притискаше лявото кьм възглавницата.
Вятърът скимтеше и през няколко секунди проплакваше „Къде?“. После потъваше в тихо мърморене, повайкваше се и отново на пръсти приближаваше леглото, за да извика „Защо?“.
Джим Лоури пак се завъртя и притисна одеялото към ухото си.
„Къде?“
Жадно скимтене.
„Защо?“
Прозорецът се разтресе ядно, като че някой се опитваше да се промъкне отвън. С настръхнала кожа Лоури се надигна на лакът и се вгледа в променливите светлинни фигури. Но невъзмутимата лунна светлина примигваше само заради бягащите облаци. Прозорецът пак се разтресе и пак видя само лунни лъчи.
- Аз съм глупак - каза Лоури и се заои.
Въздишка.
„Защо?“
Жално скимтене.
„Къде?“
Пердето заудря по стъклото, Лоури скочи, за да го вдигне догоре, по въжето все още плющеше върху рамката и трябваше да потърси карфица, за да го обездпижи някак.
- Наистина съм глупак - повтори Лоури.
Беше слушал барабани в мрака. Беше се промъквал в дълбоки пещери, където тарантули и змии се блъскаха в ботушите му и пълзяха по тях. Веднъж се събуди от мокасин, грубо подритващ одеялото му. Беше се присмивал на отправените към него проклятия. Успя и да вземе ножа от ръката на един побеснял пиян туземец…
Въздишка.
„Защо?“
Жално скимтене.
„Къде?“
Страхът садистично протегна пръсти, напипа сърцето му и подлуди спокойното му туптене, кръвта се втурна към гърлото. И това само от стенанията на вятъра под някаква врата, от шумоленето на пердетата и тропането на рамката, от студеносинята светлина на луната върху леглото…
Вратата бавпо се отвори, пердето се изду навътре, щом вятърът нахлу в стаята през прозореца. Вратата се блъсна и стената потрепери. С безшумни стъпки към него бавно идваше бяла фигура, бяло лице блестеше матово над острите проблясъци на нож. По-близо, още по-близо…
Лоури скочи диво към фигурата и изби ножа.
Но това беше Мери.
Тя замръзна на място, гледаше го с изумление и обида, празната й ръка още висеше във въздуха.
- Джим!
Той се сгърчи от ужас само при мисълта, че може да я е наранил. Отпусна се безсилно на ръба на леглото, но усещаше и облекчение. Когато Мери запали лампата, на килима лежеше счупена чаша, от малката локва мляко се вдигаше пара в мразовития въздух. Тя скри ръката си зад гърба и с внезапно опасение той я хвана и я издърпа към лицето си. Беше ударил чашата толкова силно, че счупените парчета бяха порязали Мери.
Вдигна малката й длан към светлината и предпазливо измъкна парче стъкло от раната, после я изсмука с уста, за да тече кръвта по-свободно. Издърпа едно чекмедже и извади чантата за първа помощ, която взимаше със себе си в експедициите, взе от нея антисептичен мехлем и бинтове. Мери изглеждаше много
по-загрижеиа за него, отколкото за ръката си.
- Мери.
- Какво?
Той я накара да седне до него на леглото и я зави с одеялото.
- Мери, случи ми се нещо ужасно. Не ти казах. Има две неща, които не ти казах. Джебсън видял онази статия в „Нюзпейпър Уикли“, а в края на годината ще ме уволнят. Ще… ще трябва да напуснем Атуърти.
- Джим, това ли е всичко? Нали знаеш, че не ме интересува това място, където отидеш ти, ще дойда и аз. - Тя едва не се разсмя. - Мисля, че ще трябва да ме влачиш със себе си, колкото и да са гъсти джунглите, Джим.
- Да. Можеш да дойдеш с мен, Мери. Какъв глупак съм бил да ие се съгласявам досега. Сигурпо ти е било страшно самотпо тук.
- Джим, винаги се чувствам сама без тебе.
Той я целуна. Може би същите чувства изпитваше и жрец, докоснал стъпалото на своята бопшя.
- А кое е другото нещо, Джим?
- Аз… не зная, Мери. Нямам представа къде съм бил между три без петпадесет и седем без петнадесет. Четири часа от живота ми са изчезнали. Не бях пиян. И не съм бълнувал. Мери, това са четири часа.
- Да не си паднал и да си се ударил в нещо?
- Но нямам пикаква рана.
- А може би още не знаеш всичко, което причинява маларията.
- Ако води до безсъзпапие, значи е толкова сериозно, че не бих могъл да съм толкова добре, колкото в момента. Не, Мери. Това… това е нещо друго. Томи и аз си говорихме за демони и дяволи и… той каза, че сигурпо не е трябвало да ги нападам с тази статия.
