Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
— Това си го спомням — обади се един мъж от бара. — Беше доста забавно. Мислех, че
той ще се напикае от страх. Не успя да ѝ каже и дума.
— И какво толкова — може след това да си е намерил някоя фермерска дъщеря — сви
рамене цигуларят. — Не искам да кажа…
— Млъкни, Бен — прекъсна го Пени с тих, но властен глас. — Брадата не е единствената
промяна в него. — Очите ѝ огледаха лицето ми. — Господи, ама ти си права, момиче! Той
наистина прилича на фае! — Цигуларят се готвеше отново да каже нещо, но Пени го стрелна
с пронизващ поглед. — Млъкни или са махай оттук! Не искам никакви свади тази нощ.
Цигуларят огледа помещението и разбра, че нещата се бяха обърнали срещу него. Той
почервеня и излезе навън с намръщено лице.
Лоси отново се приближи до мен и отметна косата си назад.
— Наистина ли е толкова красива, колкото казват? — Тя гордо вирна брадичка. — По-
красива от мен?
Поколебах се, след това меко отвърнах:
— Тя е Фелуриан, най-красивата от всички. — Протегнах ръка и докоснах врата ѝ на
мястото, където къдравата ѝ червена коса се спускаше надолу, след това се наведох и
прошепнах седем думи в ухото ѝ: — Но въпреки това ѝ липсва твоят огън.
И тя ме обикна заради тези седем думи, а гордостта ѝ бе спасена.
— Как успя да се измъкнеш? — попита Пени.
Огледах стаята и видях, че вниманието на всички е насочено към мен. Необузданият смях
на фае отново ме изпълни отвътре. Усмихнах се лениво. Шаедът ми се изду.
Тогава застанах отпред, седнах на плочата пред камината и им разказах своята история.
По-скоро им разказах някаква история. Ако им бях разказал цялата истина, те нямаше да
повярват. Нямаше да повярват, че Фелуриан ме е пуснала, защото използвах песента за нея
като залог. Това просто не се връзваше с класическите истории за нея.
Онова, което им разказах, беше по-близо до историята, която очакваха да чуят. В тази
история преследвах Фелуриан във Фае. Телата ни се преплитаха едно в друго на нейната
сумрачна поляна. След това, докато си почивахме, ѝ свирех музика, която беше достатъчно
приятна, за да я накара да се смее, достатъчно мрачна, за да я уплаши, и достатъчно нежна,
за да я разплаче.
Но когато се опитвах да си тръгна от Фае, тя не ме пускаше. Беше твърде влюбена в
моя… талант.
Предполагам, че не бях особено сдържан. Намекнах доста силно, че Фелуриан ме ценеше
високо като любовник. Знам, че нямам друго извинение за това си поведение освен факта, че
тогава бях шестнайсетгодишен младеж, горд от наскоро придобитите си умения, на когото
не му беше чуждо малко самохвалство.
Казах им как Фелуриан се е опитала да ме хване в клопка във Фае и как сме се борили с
магия. За тази част заех малко от историята на Таборлин Великия. Разбира се, имаше огън и
светкавици.
Накрая бях победил Фелуриан, но бях пощадил живота ѝ. От благодарност тя ми бе
ушила магическо наметало, беше ме научила на тайни магии и ми беше подарила сребърен
лист в знак на благоразположението ѝ към мен. Разбира се, листът беше чиста измислица.
Но историята нямаше да звучи както трябва, ако тя не ми беше дала три подаръка.
Като цяло историята беше добра. И дори и да не беше напълно вярна… все пак в нея
имаше и известна истина. В своя защита ще кажа, че можеше да се отърва изцяло от
истината и да разкажа много по-добра история. Лъжите са по-прости и в повечето случаи са
и по-смислени.
Лоси ме наблюдаваше през цялото време и, изглежда, приемаше цялата история като
някакво предизвикателство към уменията на смъртните жени. Когато историята свърши, тя
изяви претенциите си към мен и ме отведе в малката си стая на най-горния етаж на „За
няколко пенита“.
В онази нощ почти не успях да мигна и Лоси май се доближи много повече до това да ме
убие от изтощение, отколкото някога го бе правила Фелуриан. Тя беше възхитителна
партньорка, точно толкова прекрасна колкото и Фелуриан.
Чувам ви да питате как е възможно това? Как която и да е смъртна жена би могла да се
сравнява с Фелуриан?
По-лесно е да го разберете, ако мислите за това като за музика. Понякога мъжът се
наслаждава на някоя симфония. А друг път някоя обикновена жига му допада повече.
Същото се отнася и до правенето на любов. Един вид любене е подходящ за меките
възглавници на някоя горска поляна, а друг е съвсем естествен за омачканите чаршафи на
тесните легла по горните етажи на странноприемниците. Всяка жена е като инструмент,
който очаква някой да го изучи, да го обича и да свири добре на него, за да може най-сетне
да създаде своята собствена музика.
Някои могат да се почувстват обидени от такова сравнение, защото не разбират какво
означава музиката за един член на трупа. Може да си помислят, че така унижавам жените.
Да ме сметнат за безчувствен, груб и недодялан.
Но тези хора не разбират любовта, музиката, нито мен самия.
108.
Бърз
Прекарахме няколко дни в „За няколко пенита“, където бяхме посрещнати сърдечно.
Имахме безплатни стаи и не давахме нищо за храна. Фактът, че имаше по-малко бандити,
означаваше, че пътищата ще са по-безопасни и ще идват повече клиенти, а и Пени знаеше, че
нашето присъствие в странноприемницата ще привлече повече посетители, отколкото
свиренето на цигулка всяка вечер.
Ние се възползвахме добре от престоя си там и се наслаждавахме на топлата храна и
меките легла. Всички имахме нужда от време, за да се възстановим. Хеспе продължаваше да
се грижи за простреляния ѝ със стрела крак, а Дедан — за счупената си ръка. Собствените
ми дребни наранявания отдавна бяха изчезнали, но имах нови, най-вече драскотини по
гърба.
Научих Темпи на основните принципи на свиренето на лютня, а той продължи да ме
наставлява как да се бия. Обучението ми се състоеше от кратки, сбити обсъждания на
летхани и дълги, изморителни тренировки по кетан.
Освен това съчиних песен за преживяванията ми с Фелуриан. Първоначално я нарекох
„Стихове за полумрака“, което, трябва да признаете, не е особено добро заглавие. За щастие
името не се запомни и сега повечето хора я знаят като „Песента, изпята до средата“.
Не беше най-добрата ми творба, но се запомняше лесно. Клиентите на
странноприемницата, изглежда, я харесаха и когато чух Лоси да си я подсвирква, докато
сервираше напитки, разбрах, че тя ще се разпространи като огън във въглищен пласт.
Тъй като хората непрекъснато искаха да им разказвам истории, споделих с тях още
няколко интересни събития от живота ми. Разказах им как уредих приемането си в
Университета, когато бях едва петнайсетгодишен. Описах им и как ме приеха в Арканум
само за три дни. А също и как бях назовал името на вятъра, изпаднал в ярост, след като
Амброуз счупи лютнята ми.
За съжаление до третата вечер истинските ми истории се изчерпаха. И тъй като
публиката ми жадуваше за още, аз просто си присвоих една от историите на Илиен, като
сложих себе си на неговото място и между другото откраднах и някоя и друга история за
Таборлин.
Не се гордея с това и в своя защита бих искал да кажа, че доста си бях пийнал, а и в
публиката имаше няколко красиви жени. Има нещо много примамливо в развълнуваните очи
на млада жена. Те могат да накарат един неразумен млад мъж да извърши всякакви глупости
и аз не бях изключение от това правило.
Междувременно Дедан и Хеспе живееха в малкия, специален свят, който наскоро
влюбените си създават. Беше удоволствие човек да ги наблюдава. Дедан беше по-мил и по-
тих, а лицето на Хеспе загуби доста от строгостта си. Прекарваха много време в стаята си.
Несъмнено, за да си наваксат недоспиването.
Мартен флиртуваше безсрамно с Пени толкова пиян, че можеше да удави и риба, и като
цяло се забавляваше за трима.
Напуснахме „За няколко пенита“ след три дни, защото не искахме да прекаляваме с
гостоприемството на домакините. За себе си мога да кажа, че бях доволен, че си тръгваме.
Бях напълно изтощен, разкъсван между обучението на Темпи и вниманието, което ми
оказваше Лоси.
* * *
Връщането ни до Северин беше бавно. Донякъде това се дължеше на безпокойството ни
за ранения крак на Хеспе, но донякъде, защото знаехме, че времето, което сме прекарали
заедно, наближава своя край. Въпреки трудностите се бяхме сближили, а такива неща трудно
се забравят.
Новините за нашите приключения ни бяха изпреварили по пътя. Така че когато спирахме
