Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро
– Танцуваш така със случайно срещнат мъж?
Кейт замълча, борейки се с желязната хватка на Крикет. Гърчеше се вътрешно, ала не искаше да º доставя удоволствието да забележи.
– Не. Запознахме се, когато бях на дванайсет и с родителите ми гостувахме на Аби. Той живее тук. В Съли.
– Мат го няма едва от година.
– Знам.
– Бързо обръщаш нова страница – отбеляза Крикет.
– Бързо? – възкликна Кейт. – Не бях на себе си, останах без посока, когато изгубих Мат.
– Затова се нуждаеш от мен. Стига толкова! Дойдох да видя с какво те привлича това място и разбрах. Искам с Девън да се върнете с мен днес. Ще заснемем рекламата и ще те представим на града. С Девън ще бъдете до мен, когато обявявам кандидатурата си за Конгреса. Дължиш ми го, Кейт. Цяла година те подготвях за това. Няма връщане назад. Къде е Девън? – Тя се озърна. Момичетата бяха напуснали убежището си и се гонеха сред тълпата, влачейки невидими опашки на комети зад себе си. Девън носеше балетната поличка, яркозелена тениска и няколко огърлици с пластмасови мъниста. Забелязваше се лесно. – Божичко! Толкова усилия положих да я откажа от тези дрехи, а ти º позволяваш да облича, каквото поиска.
– Позволявам º да бъде дете. Детството не продължава дълго. Ще си отиде, преди да се усети.
– Девън! Девън! – извика Крикет и разпери ръце. – Ела при баба Крикет!
– Крикет, недей – предупреди я Кейт.
Девън замръзна. Майка º забеляза как лицето º пребледня, щом видя баба си. Погледна към Кейт и изражението º прониза сърцето º. Мислеше, че Девън º е повярвала отново, ала сега осъзна колко се е лъгала. Тя не º вярваше, че е способна да я защити. Обърна се и побягна, изчезвайки в тълпата.
Крикет отпусна ръце и се обърна мрачно към Кейт:
– Къде отива? Какво си º наговорила за мен?
– Нищо не съм º говорила. Прибирай се у дома, Крикет. Ако тръгнеш сега, ще пристигнеш по светло – посъветва я Кейт и понечи да тръгне към множеството, за да потърси Девън.
– Чакай! Ласло Патерсън ли е това? – попита Крикет.
Ласло стоеше пред вентилатора до дансинга и смехът му бе привлякъл вниманието º.
Кейт се обърна изненадана към нея.
– Познаваш ли го?
– Имам компания за недвижими имоти в Атланта – напомни º Крикет. – Знам кой е, разбира се. Не съм работила с него, но казват, че има солидни връзки. Какво прави тук?
– Иска да купи „Изгубеното езеро“ от леля. – Кейт замълча. Беше по-висока от Крикет с почти цяла педя, но усети как изпъва рамене, за да си вдъхне смелост. – Всъщност искам аз да го купя.
– Ти?
– Да, аз.
– О, Кейт! – Крикет поклати глава, сякаш я съжалява, задето се е осмелила дори да си помисли такова нещо. – Не бива да заставаш на пътя на Ласло Патерсън. Как ще управляваш такова място без никакъв опит?
Наистина го вярваше. Нямаше представа, че Кейт ръководеше магазина на Мат. А и не я интересуваше, беше º безразлично.
– Не ме познаваш. Не знаеш на какво съм способна. Но аз знам какво е добре за мен и за детето ми. Връщай се в Атланта, Крикет. Отивам да намеря Девън. Ако ни беше предупредила, нямаше да се налага да я търся, за да º обясня, че не си дошла да я отвлечеш като в приказка за вещици.
– Вещица ли ме нарече? – смая се Крикет.
Кейт обиколи моравата. Свекърва º я следваше. Накрая тя успя да я заблуди, прекосявайки бързо дансинга, пълен с танцьори. Влезе бързо в главната къща, където миризмата на шоколадова торта тегнеше в хладния въздух. Провери в дневната, в трапезарията, в кухнята. Щом влезе там, столът до хладилника помръдна леко, сякаш течението го е поместило. Излезе от задния вход. Девън я нямаше. Затича по пътеката към бунгалото им. Влезе и погледна във всички стаи, викайки дъщеря си. Нищо. Докато се връщаше бързо към моравата, надничаше през прозорците на другите бунгала.
Притесни се.
Най-сетне откри момиченцата, които си играеха с Девън. Бяха се върнали под масата и похапваха пържени картофки. Тя се наведе и ги попита:
– Виждали ли сте Девън?
– Избяга натам – посочи едно от момичетата към дясната страна на езерото. – В гората е.
– Кейт? – повика я Аби от съседната маса. – Какво има?
Кейт се изправи. Лизет и Джак седяха до Аби.
– Не мога да намеря Девън. Избяга в гората.
– Какво? – изправи се леля º. – Защо?
– Защото свекърва ми се появи изневиделица. Девън сигурно е помислила, че е дошла да я отведе в Атланта.
Уес, който от известно време наблюдаваше отстрани угрижените им лица, се приближи до тях.
– Какво става? – попита.
– Девън избяга. В гората – обясни му Аби.
– Кипарисовите корени? – обърна се той към Кейт.
Тя поклати глава. В устата º нямаше вкус на езерна вода, по кожата º не лепнеше тиня. Де-вън беше суха и на светло. Недоумяваше откъде знае, ала усещаше как това място някак си º го подсказва.
– Не, в другата посока.
– Да вървим – кимна той и тръгна към езерото.
Кейт го последва. Аби, Лизет и Джак поеха след тях.
– Кейт? Какво става? – дотича Крикет. – Какво правиш?
– Остани тук, Крикет. Девън избяга в гората, когато те видя.
– Тук не е подходящо за деца. Щом не можеш да я наглеждаш…
– Престани! – Кейт спря и я погледна. – Не смей да ми говориш така!
Обърна се и настигна Уес. След кратко колебание Крикет реши все пак да ги последва, защото за нищо на света не би признала, че греши.
Уес вървеше бързо и оглеждаше дърветата край пътеката.
– Да се разделим ли? – попита Кейт Аби. – Така ще я намерим по-лесно, нали?
– Разбира се – отговори Крикет. – Защо вярваш на този човек? Знае ли къде отива?
Аби погледна мимоходом Крикет, но очите º сякаш стигнаха до дълбините на душата º. По лицето º се изписа нещо странно, наподобяващо съжаление.
– Предците на Уес са живели сред мочурищата. Познават тези места. Всички хора в Съли са такива. Никога не се губят.
– Насам – посочи Уес и се шмугна в гъсталака през няколко изпочупени клонки.
Десет минути викаха Девън и вдигаха толкова шум сред шубраците, че би могла да ги чуе от цял километър. Плувнали в пот и изподраскани от жилавите клонки, шибащи кожата им като камшици, най-сетне спряха зад Уес.
– Ето я – посочи той долчинката, където крайчецът на балетната поличка на Девън се подаваше иззад ствола на дървото, зад което безуспешно се опитваше да се скрие.
Седеше на покритата с мъх земя, опряла гръб на дървото. Тук гората бе гъста и короните им хвърляха шарена сянка. Кейт си пое дълбоко дъх да преглътне паниката и гнева. Девън не се нуждаеше от гнева º. Нуждаеше се от някого, който я разбира, и този човек беше Кейт. Защото някога тя беше Девън.
Тръгна към нея. Другите зачакаха.
Девън бе свила колене пред гърдите си – тъжна и ядосана тюлена топка.
– Няма да се върна – заяви.
Майка º клекна пред нея.
– Не бива да оставаш в гората през нощта.
– Исках да кажа, че няма да се върна с нея.
Девън се изправи и се обърна към другите. Посочи Крикет.
– Девън! – скастри я Кейт.
– Не е правилно – намръщи се Девън на майка си. – Не бива да живеем в къщата º. Не бива да позволяваш хората да ти отнемат нещата. Трябва да се бориш за тях. Защо не се бориш? Това място е хубаво. То е правилното място. Защо никой не разбира? Направете нещо! – настоя детето на висок глас и ги изгледа обвинително.
Те мълчаха сконфузено.
– Направете нещо! – изкрещя отново.
Втренчи се в Лизет и тя отмести поглед. Джак я прегърна през рамо.
Девън погледна майка си – диво, крехко същество, с очила и в ярки цветове от главата до петите, застанало сред нищото, водещо битка, която не е негова.
– Оставяш я да те придума да правиш неща, които не искаш – каза Девън. – Защо?
Кейт поклати глава. В гърлото º бе заседнала буца.
– Бях тъжна, слънчице.
Девън се разплака и се обърна отчаяно към Крикет:
– Обичам те, бабо Крикет, но не искам да живея с теб. С мама ще успеем да се справим сами. Мама мислеше, че се нуждае от теб, но грешеше. Беше объркана.
Крикет сви устни, врътна се и се отдалечи. „Ненавиждаше да плача – бе казал веднъж Мат за майка си. – Крикет Ферис не умее да обича, ала още по-малко умее да скърби. Не знае как се продължава напред. Знае само как се обръща гръб.“
– Не плачи, Девън – промълви Кейт и прегърна дъщеря си.
– Няма да се връщаме, нали? – попита тя, обвила здраво врата º с ръце.
– Няма, слънчице – Кейт я залюля леко. – Ако ме беше попитала, вместо да бягаш, щях да ти кажа.
Крикет бе поела през гората. Уес обаче тръгна в друга посока и º подвикна:
– Насам!
Тя промени неохотно курса. Върнаха се бавно до езерото. Кейт пренесе Девън до края на пътеката.
Партито продължаваше с пълна сила – гореща смесица от музика, смях и дим от скарите. Само Ласло ги забеляза и тръгна към тях. Пресрещна ги досами кея. Адвокатът му подтичваше зад него, стиснал куфарчето си.
Отначало Кейт необяснимо защо си помисли, че той се е притеснил за тях. Ала предприемачът бързо опроверга предположението º с думите:
