Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
прахан.
Кимнах.
— Искаш ли да използваш моя нож? — попитах аз, като се надявах да го въвлека в
някакъв разговор.
През последните дни надали бяхме разменили повече от десетина думи.
Светлосивите очи на адемеца се насочиха към колана ми и след това обратно към
неговия меч. Той поклати глава и се размърда неспокойно.
— Това не уврежда ли острието? — попитах аз.
Наемникът сви рамене, избягвайки погледа ми.
Започнах да редя дървата за огъня и тогава направих първата си грешка. Въздухът беше
хладен и всички ние бяхме уморени. Ала вместо бавно да разпаля искра и да направя
приличен лагерен огън, аз подредих клонки около праханта на Темпи и след това сложих
около тях по-големи клони, като така изградих доста плътна дървена клада.
Точно когато приключвах, Дедан се върна с още един наръч дърва.
— Чудесно, няма що — изсумтя той достатъчно тихо, за да може да се престори, че го е
казал на самия себе си, но и достатъчно силно, за да чуят всички. — И ти си нашият водач.
Просто чудесно.
— Сега пък какво има? — уморено попита Мартен.
— Момчето е направило малко дървено укрепление, а не огън — театрално въздъхна
Дедан и заговори с тон, който вероятно трябваше да е бащински, но вместо това прозвуча
снизходително. — Хайде, ще ти помогна. Искрата никога няма да запали това. Имаш ли
кремък и огниво? Ще ти покажа как да ги използваш.
Никой не обича да му говорят снизходително, но аз особено много мразя това. От два дни
Дедан непрекъснато показваше, че ме смята за идиот.
Въздъхнах уморено. Най-старата ми и отегчена въздишка. Това беше начинът, по който
трябваше да го изиграя. Той ме смяташе за млад и безполезен. Трябваше ясно да му покажа,
че това изобщо не е вярно.
— Дедан — попитах аз, — какво знаеш за мен?
Той ми хвърли озадачен поглед.
— Знаеш едно нещо за мен — спокойно отговорих на въпроса си аз. — Знаеш, че маерът
ме е сложил начело на нашата група. — Погледнах го право в очите. — Мислиш ли, че
Алверон е идиот?
— Разбира се, че не — махна с ръка Дедан. — Просто исках да кажа…
Изправих се и веднага съжалих, защото така се видя колко по-висок е той от мен.
— Маерът щеше ли да ме направи водач, ако бях идиот?
Той ми се усмихна неискрено, опитвайки се да покаже, че недоволното му мрънкане през
изминалите два дена е било просто някакво недоразумение.
— Не се опитвай да извъртиш нещата…
— Грешката не е твоя — вдигнах ръка аз. — Ти просто не знаеш нищо за мен. Но нека не
си губим времето с това тази нощ. Всички сме уморени. Засега само искам да те уверя, че не
съм глупаво богаташко синче, тръгнало да се забавлява.
Взех между пръстите си малка щипка от праханта на Темпи и се съсредоточих. Издърпах
повече топлина, отколкото беше нужно, и усетих как ръката ми изстина чак до рамото.
— И също така мога да те уверя, че знам как да запаля огън.
Дървените стърготини запушиха и след това неочаквано пламнаха буйно, като запалиха и
останалата част от праханта и огънят се разгоря почти веднага.
Исках да направя драматична демонстрация, така че Дедан да спре да ме мисли за някое
безполезно момченце. Заради времето, прекарано в Университета, тези неща бяха
престанали да ми правят впечатление. За член на Арканум запалването на огън по този
начин е нещо толкова естествено, като да си обуеш ботушите.
Дедан, от друга страна, никога не беше срещал арканист и вероятно никога не се беше
доближавал на по-малко от хиляда километра до Университета. Единственото, което знаеше
за магията, бе дочутото от разказите край лагерните огньове.
Така че когато огънят пламна, той пребледня като лист хартия и отстъпи няколко крачки
назад. Изражението му беше такова, сякаш внезапно бях призовал огнена стена като
Таборлин Великия.
Тогава видях, че по лицата на Мартен и Хеспе бе изписано същото изражение —
типичното винтишко суеверие. Очите им поглеждаха ту към проблясващия огън, ту към мен.
Аз бях един от онези. Имах вземане-даване с тъмните сили. Призовавах демони. Ядях
сиренето с кората.
Погледнах смаяните им лица и осъзнах, че каквото и да им кажа, то няма да ги успокои.
Не и в момента. Затова само въздъхнах и започнах да приготвям постелята си за през нощта.
Макар онази вечер да нямаше много весели разговори около огъня, нямаше и никакво
мърморене от страна на Дедан. Бих предпочел да спечеля уважението им, но и малко страх
щеше да свърши добра работа, за да върви всичко гладко.
* * *
Двата следващи дни изминаха без нови представления от моя страна и помогнаха на
всички да се отпуснат. Дедан продължаваше да се перчи все така безцеремонно, но спря да
ме нарича „момче“ и вече не се оплакваше дори и наполовина колкото преди, затова
сметнах, че съм победил.
Въодушевен от този малък успех, реших да направя опит да подхвана разговор с Темпи.
Щом като щях да ръководя тази малка група, то трябваше да знам повече за него. Най-вече
исках да разбера дали може да изрече повече от пет думи една след друга.
И така, когато спряхме по пладне, за да хапнем, аз се приближих до наемника от Адем.
Той седеше малко встрани от нас. Не го правеше, защото беше надменен. Просто останалите
говорехме, докато се храним, а Темпи просто ядеше.
Но днес нарочно се погрижих да седна до него с обеда си от дебело парче твърда
наденица и малко студени картофи.
— Здравей, Темпи.
Той вдигна глава и ми кимна. За секунда зърнах светлосивите му очи. След това той
извърна поглед и се размърда неспокойно. Прокара ръка през косата си и за миг ми напомни
на Симон. И двамата имаха слаби тела и пясъчноруса коса. Симон обаче не беше толкова
мълчалив. Понякога не можех да си отворя устата от него.
Разбира се, и преди бях пробвал да заговоря Темпи, обикновено за дреболии — времето,
умората след цял ден ходене, храната, — но тези опити не бяха довели до нищо. В най-
добрия случай ми отговаряше с една-две думи. По-често кимваше или свиваше рамене. Но
обикновено ми хвърляше безизразен поглед, започваше да мърда неспокойно ръце и упорито
отказваше да ме погледне в очите.
Сега направих поредния опит да подхвана разговор.
— Чувал съм истории за летхани — започнах аз, — но бих искал да науча повече. Би ли
ми разказал за него?
Светлите очи на Темпи се спряха за миг върху моите, а лицето му продължаваше да е
безизразно. След това той отново погледна встрани. Подръпна един от червените кожени
ремъци, които пристягаха ризата към тялото му, и започна да си играе с ръкава.
— Не. Няма да разказвам за летхани. Не е за теб. Не питай повече.
Той отново извърна поглед и сведе очи към земята.
Преброих наум. Тринайсет думи. Бях получил отговор поне на един от въпросите си.
77.
„За няколко пенита“
Здрачът се спускаше, докато преминавахме през един от завоите на пътя. Чух тропане с
крака и пляскане, примесени с музика, викове и гръмогласен смях. След десет часа ходене
тези звуци ми повишиха настроението и почти ме развеселиха.
Странноприемницата „За няколко пенита“, която се намираше на последния голям
кръстопът южно от Елд, беше огромна. Построена от грубо одялани дървени греди, тя имаше
общо три етажа, като последният беше по-нисък и се криеше под няколкото фронтона. През
прозорците се виждаха мъже и жени, които танцуваха, докато невидимият цигулар свиреше
лудешка мелодия.
— Усещаш ли това ухание? — Дедан пое дълбоко дъх. — Казвам ви, в това място има
жена, която е способна да ми сготви манджа и от камък и да ме накара да я моля за още.
Сладката Пег. В името на тези две ръце се надявам тя все още да е тук. — Той обрисува
заоблените ѝ форми с ръцете си, намеквайки за двойното значение на думите си, и сръчка
Мартен.
Очите на Хеспе се присвиха и тя втренчи поглед в тила на Дедан.
Той не се усети и продължи:
— Тази вечер ще си легна с корем, пълен с агнешко и бренди. Макар че като нищо ще ми
се наложи да спя по-малко, за да се позабавлявам, ако правилно съм разбрал нещата при
последното ми посещение тук.
Видях бурята, която се надигаше на лицето на Хеспе, и побързах да го прекъсна.
— Легло за всеки и каквото има приготвено за ядене — твърдо казах аз. — За всичко
останало ще плащате от собствения си джоб.
Дедан сякаш не можеше да повярва на ушите си.
— Хайде стига, бе! От дни спим на открито. А и парите не са твои, не се стискай
толкова.
