Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра
Съдържателят кимна сякаш на себе си, докато продължаваше да ръчка съществото.
— Няма кръв. Няма вътрешни органи. Отвътре е просто сиво. — Бръкна вътре и пръстът му потъна като в гъба.
— Велики Техлу! Остави го на мира! — примоли се чиракът. — Понякога паяците мърдат и след като ги убиеш.
— Чуйте се само — язвително каза Коб. — Паяците не стават големи като свине. Знаете добре какво е това. — Той се завъртя и ги погледна в очите един по един. — Това е демон.
Те погледнаха към разпуканата твар на масата.
— Хайде стига сега — рече Джейк, изразявайки несъгласието си по-скоро по навик. — То не е като… — Той направи неопределен жест. — Не може да е като…
Всички разбраха какво има предвид. Да, на света съществуваха демони. Но те бяха като ангелите на Техлу. Герои и крале. Те бяха част от легендите и мястото им беше там. Таборлин Великия беше призовал огъня и светкавиците, за да унищожи демоните. Техлу ги бе разтрошил с ръцете си и ги бе захвърлил да вият в безименната бездна. С други думи, никой не очакваше, че другарят му от детинство ще стъпче до смърт някакво такова същество на пътя Баедн-Брит. Струваше им се нелепо.
Коте прекара ръка през рижата си грива и наруши мълчанието:
— Има един начин да разберем със сигурност. — Той бръкна в джоба си. — С желязо или огън. — Извади кожена кесия.
— И с божието име — додаде Греъм. — Демоните се страхуват от три неща: студено желязо, чист огън и светото име божие.
Съдържателят стисна устни с известно неодобрение.
— Разбира се — рече той, докато изпразваше кесията си върху масата, а след това започна да рови сред купчината монети: тежки сребърни таланти и дребни сребърници, медни йоти, очукани дребни пенита и сиви железни драби. — Някой да има шайба?
— Използвай драб — посъветва го Джейк. — Правят ги от добро желязо.
— Не искам добро желязо — отвърна съдържателят. — В драба има много въглен. Почти като стомана е.
— Прав е — каза чиракът. — Само дето не е въглен. За правенето на стомана се използва кокс. Кокс и вар.
Съдържателят кимна с уважение към момчето.
— Ти знаеш най-добре, млади майсторе. В края на краищата това ти е работата — най-накрая дългите му пръсти изровиха шайба сред купчината монети. — Ето.
— Какво ще му направи това? — попита Джейк.
— Желязото убива демони. — В гласа на Коб имаше известна несигурност. — Но този е вече мъртъв. Може и нищо да не му направи.
— Ей сега ще разберем. — Съдържателят обиколи с поглед очите на всеки от тях, сякаш ги преценяваше.
След това се обърна решително към масата, докато те се отдръпнаха още по-встрани.
Коте притисна желязната шайба към черния торс на съществото. Чу се кратко и остро пропукване като от борова цепеница, пламтяща в разгорял се огън. В първия момент всички се стреснаха, но бързо се успокоиха, защото съществото не помръдна. Коб и останалите размениха неуверени усмивки като момчета, уплашени от разказ за духове.
Усмивките им повехнаха, когато стаята се изпълни със сладникавата, остра миризма на гниещи цветя и изгоряла козина.
Съдържателят притисна шайбата върху масата и тя остро изтрака.
— Е — рече той, докато бършеше ръце о престилката си, — май положението е ясно. Какво ще правим сега?
* * *
Часове по-късно съдържателят стоеше на прага на „Пътният камък“, отморявайки очите си в мрака наоколо. Проблясъците от светлината на лампите, идващи от прозорците на странноприемницата, падаха върху черния път и вратите на ковачницата отсреща. Пътят не беше широк, нито пък особено оживен. Не изглеждаше като да води до някъде, каквото усещане създаваха други пътища. Съдържателят вдиша дълбоко есенния въздух и неспокойно се огледа, сякаш в очакване нещо да се случи.
Беше решил да се нарича Коте. Подбра внимателно името, когато се установи на това място. Наложи се да го смени по обичайните причини, а и поради няколко не толкова обичайни. Не на последно място защото имената бяха нещо важно за него.
Погледна нагоре и видя хилядите звезди, които искряха в кадифето на безлунната нощ. Познаваше ги всичките. Знаеше техните истории и имена. Познаваше ги както собствената си длан.
Коте сведе поглед, въздъхна, без да се усети, и влезе обратно. Заключи вратата и спусна кепенците на широките прозорци на странноприемницата, сякаш да се скрие от звездите и техните безбройни имена.
Методично помете пода и обра всички ъгли.
С търпеливи и премерени движения изми масите и тезгяха.
След около час работа водата във ведрото беше толкова чиста, че и дама би могла да си измие ръцете вътре.
Накрая издърпа един стол иззад тезгяха и започна да лъска внушителния брой бутилки, наредени между двете огромни бъчви. В тази работа не го биваше колкото в останалите и скоро стана ясно, че полирането беше просто извинение, за да докосва и държи бутилките. Без да го осъзнава, дори започна да си тананика леко. Ако се бе усетил, вероятно щеше да спре да го прави.
Докато въртеше бутилките в дългите си, грациозни ръце, познатото движение успя да изглади няколко бръчки на умора по лицето му и го накара да изглежда по-млад — със сигурност под тридесет. Толкова млад, че чак необичайно за съдържател на странноприемница и мъж с толкова бръчки на умора по лицето.
* * *
Коте се изкачи по стълбите и отвори вратата. Стаята му беше семпла, почти монашеска. В средата имаше камина от черен камък, два стола и малко бюро. Единствената друга мебел беше едно тясно легло с голям тъмен сандък в долния му край. По стените нямаше никаква украса и дървеният под беше гол.
Приближиха стъпки и в стаята влезе млад мъж, който носеше купа с телешко, от което се носеше пара и аромат на черен пипер. Мъжът беше тъмнокос и очарователен и имаше бърза усмивка и хитри очи.
— От седмици не си закъснявал толкова — каза той, докато му подаваше паницата. — Изглежда, че тази вечер е имало добри истории, Реши.
Реши беше още едно от имената на съдържателя — нещо като прякор. Споменаването му накара Коте да свие устни в кисела усмивка, докато уморено се отпускаше в дълбокия стол пред огъня.
— Е, какво научи днес, Баст?
— Днес, господарю, научих защо добрите любовници имат по-добро зрение от великите учени.
— И защо, Баст? — попита Коте, като в гласа му прозвучаха закачливи нотки.
Баст затвори вратата, завъртя се и седна на свободния стол с лице, обърнато към неговия учител и пламъка в камината. Движеше се със странна деликатност и грация, сякаш танцуваше.
— Ами, Реши, всички велики книги са затворени в стаи, където светлината е лоша. В замяна на това очарователните момичета предпочитат да са навън, на слънце, където човек може да ги изучава, без да рискува да си повреди очите.
Коте кимна в съгласие.
— Но някой много любознателен и находчив студент би могъл да изнесе своята книга навън и така да подобри положението си, без да се страхува, че ще влоши толкова важното за себе си зрение.
— И аз си го помислих, Реши, тъй като, разбира се, съм изключително находчив студент.
— Разбира се.
— Но като си намерих слънчево местенце, подходящо за четене, се появи едно красиво момиче и ми отклони вниманието — завърши Баст с цъфтяща усмивка на лицето.
— Сигурно ще съм прав, ако предположа, че днес не си успял да прочетеш нищо от „Целум Тинтуре“? — въздъхна Коте.
Баст успя да си придаде леко засрамен вид.
Загледан в огъня, Коте се опита лицето му да изглежда строго, но така и не успя.
— Ах, Баст, надявам се тя да е била очарователна като полъх на топъл вятър в сянката. Сигурно съм лош учител, щом ти казвам това, но се радвам за теб. В момента нямам настроение за дълги уроци. — След това той замълча за миг, преди да продължи: — Тази нощ Картър е бил нападнат от скраел.
Доволната усмивка на Баст се разпадна като напукана маска и лицето му пребледня ужасено.
— Скраел ли? — Той почти се изправи на крака, сякаш се канеше да хукне навън от стаята, след това смутено потрепери и се насили да седне обратно на стола си.
— Откъде знаеш? Кой е намерил тялото му?
— Жив е, Баст. Донесе мъртвото същество. Било е само едно.
— Няма такова нещо като само един скраел — каза Баст с равен тон. — Знаеш го.
— Знам — отвърна Коте, — но е факт, бил сам.
— И Картър го е убил? — невярващо попита Баст. — Значи не е бил скраел. Може би…
— Баст, скраел е. Видях го с очите си. — Коте го изгледа сериозно. — Картър е бил късметлия, това е. Макар че е лошо ранен. Четирийсет и осем шева. Използвах почти целия си запас от конци. — Коте взе паницата си с яхния. — Ако някой попита, кажи му, че дядо ми е бил охрана на кервани и от него знам как да почиствам и зашивам рани. Тази нощ бяха твърде стреснати, за да се сетят да попитат, но утре някой може да прояви любопитство. Не искам това да стане. — Започна да духа в купата си, като вдигна около лицето си облак пара.
