Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
така че да са ми подръка. Стомахът ми се разбунтува, когато си помислих за какво сме
изпратени тук — да преследваме и да убиваме хора. Да, наистина, те бяха разбойници и
убийци, но все пак бяха хора. Започнах да дишам дълбоко и се опитах да се успокоя.
Повърхността на камъка под бузата ми беше леденостудена и грапава. Напрегнах слуха
си, но не успях да чуя нищо през непрекъснатото барабанене на дъжда. Потиснах желанието
си да се наведа по-напред над ръба на камъка, за да разширя полезрението си.
Отново блесна светкавица и докато броях секундите до гръмотевицата, забелязах две
промъкващи се фигури.
В гърдите ми се разля неприятна топлина.
— Застреляй ги, Мартен — извиках силно аз.
Дедан се завъртя и се обърна с лице към мен, извадил меча си, когато се показах от
скривалището си. Хеспе беше малко по-сдържана и спря с меч, наполовина изваден от
ножницата.
Свалих ножа си и се приближих на няколко метра от Дедан. Издържах погледа му, без да
трепна. Над главите ни отекна гръмотевица. Изражението му беше предизвикателно и аз не
си направих труда да скрия гнева си. Мълчанието ни продължи повече от минута и накрая
той извърна поглед, преструвайки се, че иска да избърше водата от очите си.
— Прибери това — кимнах към меча му.
След като се поколеба за секунда, той го направи. Едва тогава и аз прибрах в подплатата
на плаща си ножа, който държах.
— Ако бяхме бандити, вече щяхте да сте мъртви. — Преместих погледа си от Дедан към
Хеспе и после обратно към Дедан. — Върнете се в лагера.
Лицето на Дедан се изкриви в гримаса.
— Омръзна ми да ми говориш като на дете — размаха ми пръст той. — Много по-дълго
съм живял на този свят от теб. Не съм глупак.
Преглътнах няколко гневни отговора, които само щяха да влошат нещата.
— Нямам време да споря с теб. Изпускаме дневната светлина и ти ни поставяш в
опасност. Върнете се в лагера.
— Трябва да приключим с това тази нощ — настоя той. — Вече се справихме с двама от
тях, вероятно са останали още не повече от петима или шестима. Ще ги изненадаме в
тъмнината насред бурята. Прас-тряс. Утре за обяд ще сме обратно в Кросон.
— А ако са цяла дузина? Ако са двайсет човека? Или ако са се скрили в някоя ферма?
Ако намерят лагера ни, докато там няма никой? Всичките ни провизии и лютнята ми ще
изчезнат и когато се завърнем, ще ни очаква клопка. Само защото не можа да останеш да си
седиш на задника един час. — Опасна червенина покри лицето му и аз се обърнах с гръб към
него. — Върнете се в лагера. Тази вечер ще поговорим за това.
— Проклет да съм, ако го направя! Идвам с вас и няма какво да направиш, за да ме
спреш!
Скръцнах със зъби. Най-лошото бе, че това е истина. Нямаше как да наложа авторитета
си. Не можех да сторя нищо, освен да го усмиря с помощта на куклата от восък, която бях
направил. А знаех, че това е възможно най-лошият избор. Не само че Дедан щеше да се
превърне в мой открит враг, но без съмнение щеше да настрои и Хеспе и Мартен срещу мен.
Погледнах към Хеспе.
— А ти защо си тук?
Тя бързо стрелна Дедан с поглед.
— Той щеше да тръгне сам. Помислих си, че ще е по-добре, ако останем заедно. Освен
това обмислихме нещата. Никой няма да се натъкне на лагера ни. Скрихме провизиите и
угасихме огъня, преди да тръгнем.
Мъчително си поех дъх и прибрах безполезната щипка пепел в един джоб на плаща си.
Разбира се, че го бяха направили.
— Но съм съгласна — добави тя, — че трябва да приключим с това тази вечер.
Обърнах се към Мартен.
Той ме погледна извинително.
— Ще излъжа, ако кажа, че не бих предпочел да свършим с това днес — каза той и
побърза да поясни: — Ако можем да го направим умно. — Вероятно щеше да добави още
нещо, но думите заседнаха в гърлото му и той се разкашля.
Погледнах към Темпи. Той ми отвърна с поглед.
Най-лошото бе, че дълбоко в себе си бях съгласен с Дедан. Исках всичко това да свърши.
Исках топло легло и сносна храна. Исках да отидем на някое сухо място. Исках да се върна в
Северин и да се възползвам от благодарността на Алверон. Исках да намеря Дена, да ѝ се
извиня и да обясня защо съм си тръгнал, без да се обадя.
Само глупак би вървял срещу течението на реката.
— Добре — вдигнах поглед към Дедан, — ако някой от приятелите ти загине заради
това, вината ще бъде твоя.
Видях как по лицето му се мярна несигурност, след това той стисна челюсти. Беше
твърде горделив, за да отстъпи.
Насочих дългия си пръст към него.
— Но отсега нататък всички трябва да правите каквото ви кажа. Ще изслушвам
предложенията ви, но аз ще съм този, който дава заповедите.
Огледах се. Мартен и Темпи кимнаха веднага, а Хеспе ги последва само след миг. Накрая
Дедан също кимна бавно.
— Закълни се. — Погледнах го и видях как очите му се присвиха. — Ако ни извъртиш
още един такъв номер, когато нападаме тази нощ, може да станеш причината да ни убият. Не
ти вярвам. По-добре да си тръгна веднага, отколкото да се захвана с това заедно с човек, на
когото не мога да се доверя.
Последва нов напрегнат момент, но преди той да се проточи твърде дълго, Мартен се
намеси:
— Хайде, Ден. Всъщност момчето се справя доста добре. Той подготви тази засада за
около четири секунди. — Тонът му стана шеговит. — Освен това не е толкова лош, колкото
оня кучи син Бренве, а и парите за малкия танц, който изиграхме тогава, не бяха и
наполовина толкова добри, колкото тези сега.
— Да — усмихна се Дедан, — предполагам, че си прав. Стига всичко да приключи тази
нощ.
Не изпитвах никакво съмнение, че Дедан ще направи каквото реши, само да му е изгодно.
— Закълни се, че ще следваш заповедите ми.
— Да. Заклевам се. — Той сви рамене и извърна поглед.
Не беше достатъчно.
— Закълни се в името си.
Наемникът избърса дъждовната вода от лицето си и ме погледна объркано.
— Какво?
Обърнах се към него и заговорих с официален тон:
— Дедан, тази нощ ще правиш ли каквото ти кажа, без да ми задаваш въпроси и без да се
колебаеш? Дедан, заклеваш ли се в името си?
Той запристъпва от крак на крак, след това се изпъна.
— Заклевам се в името си.
Пристъпих по-близо и съвсем тихо прошепнах: „Дедан.“ Същевременно насочих съвсем
малко топлина към восъчната фигурка в джоба ми. Тя не стигаше, за да причини каквото и
да е, но бе достатъчно, за да я усети той, макар и само за момент.
Видях как очите му се разшириха и му се усмихнах с най-хубавата си усмивка в стил
Таборлин Великия — усмивка, изпълнена с тайни, широка, самоуверена и доста
самодоволна, усмивка, която сама по себе си разказва цяла история.
— Сега знам името ти — тихо казах аз, — имам власт над теб.
Изражението на лицето му беше такова, че почти бях готов да забравя за мърморенето
му, което ми се бе наложило да слушам цял месец. Отстъпих назад и усмивката бързо
изчезна от лицето ми като внезапен проблясък на светкавица. Направих го с такава лекота,
сякаш свалях маска. Така, разбира се, щях да го накарам да се чуди кое е истинското ми лице
— това на момче или образа на Таборлин, който беше зърнал за миг.
Извърнах се встрани, преди да съм изгубил предимството си.
— Мартен ще разузнае напред. Двамата с Темпи ще го следваме на пет минути
разстояние. Това ще му даде време да открие наблюдателните им постове и да се върне да ни
предупреди. Вие двамата ще вървите на десет минути след нас.
Погледнах рязко Дедан и вдигнах двете си ръце с разперени пръсти.
— Цели десет минути. Така ще бъде по-бавно, но най-безопасно. Имате ли някакви
предложения? — Никой не каза нищо. — Добре. Мартен, ти командваш парада. Върни се,
ако се натъкнеш на някакви проблеми.
— Разчитай на това — обеща ми той и скоро изчезна от погледите ни, изгубвайки се сред
размиваната от дъжда смесица от зеленото на листата и кафявото на кората на дърветата.
* * *
Дъждът продължаваше да се сипе и светлината започваше да намалява, докато двамата с
Темпи вървяхме по следата, като се промъквахме от едно прикритие до следващото. Поне не
се налагаше да се безпокоим за шума, тъй като над главите ни почти непрестанно трещяха
гръмотевици.
Мартен се появи от шубрака без никакво предупреждение и ни махна да го последваме
към оскъдното прикритие, осигурявано от едно приведено кленово дърво.
— Лагерът им е точно пред нас — каза той. — Навсякъде наоколо има следи и видях
