Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
около нас като дупки на пътя. Знаех, че просто трябва да изчакам търпеливо, докато
напрежението изчезне.
Следобедът бавно отминаваше и аз разбрах, че моментът е подходящ да повдигна
въпроса, който ме измъчваше от толкова отдавна. Видях леко зеленикавия цвят на стари
натъртвания по горната част на ръцете ѝ, следата от подутина на гърба ѝ от удар с камшик.
Имаше и белег над коляното на единия крак, който още бе доста пресен и червенината му
прозираше под бялото на ризата ѝ.
Единственото, което трябваше да сторя, бе да я попитам за това. Ако подберях
подходящите думи, тя щеше да признае, че белезите са от нейния покровител. След това
щеше да е лесно да я накарам да се откаже от него. Да я убедя, че заслужава нещо по-добро и
че каквото и да ѝ предлага той, то не си струва изтърпяването на такъв тормоз.
И за пръв път в живота си бях в положение да мога да ѝ предложа някакъв изход. С
кредитното писмо на Алверон и работата ми в Рибарника парите нямаше да са проблем за
мен. За пръв път в живота си бях заможен. Можех да ѝ осигуря възможност да се измъкне…
— Какво се е случило с гърба ти? — тихо попита Дена и прекъсна мислите ми. Тя беше
все така излегната върху камъка, а аз се бях облегнал на него с крака във водата.
— Какво? — попитах аз и несъзнателно направих глупав опит да погледна гърба си.
— Целият ти гръб е покрит с белези — нежно рече тя и аз усетих как хладната ѝ ръка
докосва напечения ми от слънцето гръб и проследява някаква линия върху него. — В
началото ми беше трудно да разбера, че това са белези. Красиви са. — Пръстите ѝ се
плъзнаха по друга линия. — Сякаш някакво огромно дете погрешно те е взело за лист хартия
и се е упражнявало да пише букви върху теб със сребърно перо.
Тя отдръпна ръката си и аз се обърнах с лице към нея.
— Как ги получи? — попита тя.
— Създадох известни проблеми в Университета — леко смутено отвърнах аз.
— Били са те с камшик? — учуди се тя.
— Два пъти — потвърдих аз.
— И още стоиш там? — попита тя с такъв тон, все едно още не може да повярва. — След
като са ти причинили това?
Свих рамене.
— Има и по-лоши неща от боя с камшик — отбелязах аз. — Никъде другаде не бих могъл
да науча нещата, на които ме учат там. Когато искам нещо, малко кръв не е достатъчна, за
да…
Едва тогава осъзнах какво говоря. Магистрите бяха наредили да ме бият с камшик.
Нейният покровител я биеше. И двамата оставахме при своите мъчители. Как бих могъл да я
убедя, че моето положение е различно? Как бих могъл да я убедя да си тръгне?
— Какво се случва, когато искаш нещо? — Дена ме погледна с любопитство и наклони
глава на една страна.
— Просто исках да кажа, че не се отказвам лесно — свих рамене аз.
— Чувала съм това за теб — призна Дена и ми хвърли многозначителен поглед. — Доста
момичета в Имре казват, че не си особено целомъдрен.
Тя седна изправена и започна да се плъзга към ръба на камъка. Докато се движеше,
бялата ѝ риза се усука и започна бавно да се вдига нагоре по краката ѝ.
Готвех се да кажа нещо за нейния белег, като се надявах, че ще успея да завъртя разговора
около покровителя ѝ, когато забелязах, че Дена е спряла да се движи и наблюдава как зяпам
голите ѝ крака.
— И какво точно казват? — попитах аз по-скоро за да кажа нещо, отколкото от
любопитство.
Тя сви рамене.
— Някои мислят, че се опитваш да бъдеш с всяка десета жена от населението на Имре.
Почти стигна до края на камъка и ризата ѝ се усука влудяващо.
— Една от десет — това е малко амбициозно дори и за мен — опитах се да обърна
нещата на шега аз.
— Колко успокояващо — подкачи ме тя. — На всички ли носиш…
Тя леко изпъшка, когато се плъзна по камъка. Успя да се хване тъкмо когато протягах
ръка да ѝ помогна.
— Да им нося какво? — попитах аз.
— Рози, глупако — остро отвърна тя. — Или тази страница вече си я минал?
— Искаш ли да те пренеса? — предложих ѝ аз.
— Да — отвърна тя.
Но преди да успея да стигна до нея, тя се подхлъзна и цопна във водата, като преди да
падне, ризата ѝ се вдигна и разкри скандално много. Водата стигна до коленете ѝ и само
леко намокри края на ризата ѝ.
Върнахме се при сивия камък и мълчаливо облякохме вече сухите си дрехи. Дена се
ядоса, когато усети мокрия край на ризата си.
— Можеше чисто и просто да те пренеса — тихо казах аз.
Тя притисна длан към челото си.
— Още седем думи, ще припадна. — Започна да си вее с другата ръка като с ветрило. —
Какво трябва да стори една жена?
— Да ме обича — отвърнах аз.
Възнамерявах да го кажа с най-насмешливия си тон. Да я подкача и да превърна всичко в
шега. Но направих грешката да погледна в очите ѝ, докато говорех. Те ме разсеяха и когато
думите излязоха от устата ми, те изобщо не прозвучаха по начина, по който бях искал.
За един кратък миг погледът ѝ се изпълни с нежност. След това ъгълчетата на устата ѝ се
извиха в печална усмивка.
— О, не — рече тя. — Не ми пробутвай този капан. Аз няма да съм една от многото.
Стиснах зъби, обзет от нещо средно между объркване, смущение и страх. Бях се държал
твърде самонадеяно и бях объркал всичко — точно от това се бях опасявал винаги. Кога бях
успял да изгубя контрол над разговора?
— Моля за извинение? — глупаво попитах аз.
— Така и би трябвало.
Дена приглади дрехите си с нетипично сковани движения и след това прокара ръце през
косата си, усуквайки я в дебела плитка.
Пръстите ѝ бързо сплитаха кичурите и миг по-късно аз успях да прочета посланието ѝ,
ясно като бял ден — „Недей да ми говориш.“
Може и да съм глупав, но дори и аз мога да разбера толкова очевиден знак. Стиснах уста
и преглътнах следващото, което се готвех да кажа.
Тогава Дена видя, че гледам косата ѝ, и се отдръпна смутено, без да върже плитката.
Косата ѝ бързо се освободи и падна върху раменете. Тя сложи ръце пред себе си и започна
неспокойно да върти един от пръстените си.
— Чакай малко — казах аз. — Почти бях забравил. — Бръкнах във вътрешния джоб на
жилетката си. — Имам подарък за теб.
Тя погледна към протегнатата ми ръка и стисна устни.
— И ти ли? — попита. — Честно казано, надявах се, че си по-различен.
— Надявам се, че съм такъв — отвърнах аз и отворих ръка.
Бях полирал пръстена и слънцето проблесна по краищата на светлосиния камък.
— О! — Дена закри устата си с ръце и очите ѝ внезапно се овлажниха. — Наистина ли е
той?
Тя се протегна и взе пръстена.
— Той е — каза тя.
Повъртя го в ръцете си, след това махна един от другите си пръстени и сложи този със
синия камък на негово място.
— Той е — смаяно повтори тя и по лицето ѝ се отърколиха няколко сълзи. — Как успя
да…?
— Взех го от Амброуз — рекох аз.
— О.
Пристъпи от крак на крак и аз почувствах как тишината отново се настани помежду ни.
— Не беше много трудно — продължих аз. — Просто съжалявам, че отне толкова време.
— Не мога да ти се отблагодаря достатъчно за това. — Дена взе ръката ми между своите.
Сигурно мислите, че нещата са се оправили. Че подаръкът и това, че сме се държали за
ръце, са изгладили нещата между нас. Но сега мълчанието се бе завърнало, по-силно от
преди. Беше толкова гъсто, че можеше да бъде намазано върху филия и изядено. Има някои
мълчания, които дори думите не могат да прогонят. И макар Дена да докосваше ръката ми,
тя не я беше хванала. Разликата е огромна.
Тя вдигна очи към небето.
— Времето се променя — отбеляза тя. — Май трябва да се връщаме, преди да е заваляло.
Кимнах и тръгнахме обратно. Докато вървяхме, облаците хвърляха сенките си върху
полето зад нас.
149.
Оплетен
В „При Анкер“ нямаше никой, с изключение на Сим и Фела, които се бяха настанили на
една от задните маси. Отидох при тях и седнах с гръб към стената.
— И така? — попита Сим, докато аз се отпусках на стола. — Как мина вчерашният ден?
Не отговорих на въпроса му. Нямах особено желание да обсъждам това.
— Какво е станало вчера? — поинтересува се Фела.
— Той е прекарал деня с Дена — информира я Сим, — целия ден.
Свих рамене.
Жизнерадостният вид на Сим леко помръкна.
— Не беше толкова добре, така ли? — предпазливо попита той.
— Не особено — отвърнах аз.
Погледнах зад бара, улових погледа на Лаурел и ѝ махнах да ми донесе малко от
готвеното за деня.
— Искаш ли да чуеш мнението на една дама? — меко предложи Фела.
— Склонен съм да чуя твоето.
Симон избухна в смях и Фела се намуси.
