Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът

Тони скришом погледна към събеседника си, който не |цбеляза погледа му или просто не го беше грижа. Изглежда, беше от онези редки хора, които се чувстваха напълно удобно в кожата си и в мир с всичко около себе си. У него Не долавяше наличие на задни мисли, користни стремежи, и разлика от почти всички други, които Тони познаваше. Може би най-подходящото определение за него бе доволен, (макар че кой човек с ума си би бил доволен в това мъртви-До. За Тони доволството и скуката бяха синоними. Веро-и I ко този особняк беше просто невежа, който не познаваше ишцо по-добро, понеже не беше нито учил, нито пътувал. Tlo-интригуващо обаче беше самото му присъствие, неочакван елемент в проекцията на подсъзнанието на Тони. Трябваше да е носител на някакво послание.

- Бихте ли ми казали кой сте? - Това беше неизбежен въпрос.

Мъжът се обърна изцяло към него и Тони срещна неговите необикновено проницателни очи.

- Тони, аз съм този, който майка ти каза, че никога няма да те изостави.

На Тони му беше нужно малко време, за да асимилира отговора, след което отстъпи крачка назад.

- Исус? Ти? Ти си самият Исус?

Мъжът не отвърна нищо, само продължаваше да го гледа в очите, докато Тони сведе поглед към земята, за да събере мислите си. И тогава внезапно всичко му се проясни. Разбира се, че беше Исус! Та нали беше записал името му в списъка си. Кой друг би му се явил в това лекарствено индуцирано коматозно състояние, освен Исус, архетипът на архетипите, образ, залегнал в най-дълбоките кътчета на невронната му мрежа. Сега стоеше пред него, неврофизио-логична проекция без реално съществуване и вещественост.

Той вдигна поглед, тъй като непознатият го зашлеви през лицето с отворена длан, достатъчно силно, за да го заболи, но недостатъчно, за да остави следа. Тони остана смаян и усети как у него моментално се надигна гняв.

- Просто ти помагам да осъзнаеш колко дейно е въоб ражението ти - обясни мъжът и се засмя с глас. Очите му си оставаха все така благи. - Удивително какъв шамар може една невеществена проекция да зашлеви на човек, а?

Ако наоколо имаше някой друг, Тони щеше да се почувства крайно неловко и да се разгневи. Но сега беше най-вече сепнат и изненадан.

- Прекрасно! - обяви той, след като се опомни. - Ето това се нарича опровергаващо доказателство! Реалния! Исус никога не би ударил когото и да било - беше заключението му.

- И как би могъл да бъдеш сигурен в това, ако смея да запитам? От личен опит? - Мъжът, който твърдеше, че е Исус, беше широко усмихнат, явно му беше забавно. - Не Забравяй, Тони, своето убеждение, че аз съм образ на Исус, продукт на размътеното ти от медикаменти подсъзнание. Нсъщност самият си противоречиш. Или аз съм този, който казвам, че съм, или ти дълбоко в себе си вярваш, че Исус би ударил човек през лицето. Кое от двете е истина?

Непознатият скръсти ръце на гърдите си, наблюдавайки как Тони се бори с логиката. Накрая Тони отново вдигна Поглед и отговори:

- В такъв случай може би наистина вярвам, че Исус би Ме ударил през лицето.

- Ха! Поздравления! Значи мъртъвците все пак кървят! * Исус се засмя и прегърна Тони през рамото. - Поне се опитваш да се придържаш към своите първоначални допускания, дори когато не са истинни и усложняват живота | и. Трудно е да се живее така, но пък е разбираемо.

Тони сви рамене и също се засмя, напълно озадачен от репликата с мъртъвците, които кървели. После, без да си важат и дума, сякаш се бяха наговорили предварително, инамата слязоха по стълбите и тръгнаха да се изкачват по склона на един хълм към горичката близо до неговия връх, ti.iii-високата точка в имота. Отдолу дърветата изглеждаха п ушени в сивата каменна стена, където Тони за първи път

срещнал Джак. Отгоре вероятно можеше да се види целият имот, а дори и простиращата се отвъд най-далечните Му стени долина. Докато вървяха, Тони продължи да задави въпроси, тъй като предприемачът у него бе озадачен от Иова, което виждаше около себе си.

[ •- Казваш, че си живял четирийсет години тук, а мястото изглежда доста западнало. Не се обиждай, но само това ли Vi пя да постигнеш през всичкото това време? - Дори да бе (и. шамерявал да прикрие своя намек, не успя. Ала вместо Ни реагира отбранително, Исус като че ли прие упрека.

- Може би си прав. Предполагам, че не съм особено добър в стопанисването. Имотът сега е бледа сянка на онова, което представляваше в началото. Навремето беше прекрасна буйна градина. Открита, красива и свободна.

- Не исках да прозвучи… - започна Тони с извинителен тон, но Исус го прекъсна, усмихнат, махвайки с ръка. -Просто сега не прилича много на градина - все пак уточни той.

- Да, работя по въпроса - въздъхна Исус едновременно с примирение и решителност.

- Изглежда, никак не ти е лесно - добави Тони, опитвайки се да не звучи твърде негативно. Не можа да се сдържи, беше му стар навик винаги да си извоюва превъзходство в разговорите.

- Може да отнеме време, но няма да се предам - беше невъзмутимият отговор.

- Не искам да бъда груб, но не мислиш ли, че начинанието ти продължава вече прекалено дълго? Земята може да се разчисти, да се засее и натори, да се добиват реколти. Мисля, че в нея има потенциал. Неколцина професионалисти, разполагащи с необходимите сечива и машини, могат да съкратят значително този процес. Може би ще трябват и един-два булдозера. Видях също, че стените на няколко места са започнали да се рушат. Би могъл да наемеш инженер, архитект и зидари, които за около шест месеца да преобразят всичко. Не би било зле да пазариш и една бригада строители да разрушат и издигнат отново къщата ти.

- Това, Тони, е жива земя, не строителна площадка. Всичко тук е реално и пълнокръвно, не е някаква измислица, която можеш да моделираш както пожелаеш. Избереш ли техниката пред човешките взаимоотношения и постепенното развитие, опиташ ли се да ускориш принудително процеса на самоосъзнаване, да насилиш помъдряването и съзряването, преди да им е дошло времето, ето - посочи надолу към фермата, - ето в какво се превръщаш.

Тони не можеше да прецени дали Исус използваше „ти“ И ио-общия смисъл, или имаше предвид именно него. Но Не попита за уточнение.

- Способни сме да напредваме - продължи Исус - със скоростта и в посоката, които самата земя позволява. Човек трябва да се отнася към земята с почит и благоговение и «а я остави да му говори със сърцето си. Тогава, от уважение, ние трябва да изберем да се подчиним на нейната идея ш „реално“ и все пак да останем такива, които я водят към титинното, с любов, без колебание, независимо от цената. Да не живеем за земята по този начин означава да се при-ръединим към нейните насилници, опустошители и експло-n i атори, тогава всяка надежда за спасението й ще бъде и иубена.

| - Господине! - Смут започна да обзема Тони, докато се опитваше да схване смисъла на онова, което чуваше. - Извиняваш се с метафори и губя мисълта ти. Говориш за тази |емя все едно е личност, човек, когото познаваш и обичаш. Как е възможно да се отнасяш така с нещо, което представян на просто сбор от камънаци, пръст, хълмове, диви цветя, пурени, вода и тям подобни?

[ - Именно поради това не можеш да разбереш за какво говоря. - Исус сложи ръка на рамото на Тони и леко го 11 йена.

Гони се спря на пътеката, вдигна ръце, сякаш искаше да Приеме в себе си цялата местност, и с преднамерен драматизъм изрече отново своята основна теза:

I - Но това е просто пръст! Не е жив човек. Пръст е!

I - Ех, Тони, ти вече сам го каза… от пръстта отново при Пръстта. Пръст!

Това беше липсващата брънка! Самата идея беше шоки-раща, а от нея следваха потресаващи изводи. Той погледна in ново в тъмнокафявите очи на спътника си и в ума му Постепенно се оформиха думите, които се страхуваше да Произнесе.

- Искаш да кажеш, че всичко тук, не само това, което видях зад стените, но и другото отвъд тях, е живо същество?

Погледът на Исус не потрепна.

- Искам да кажа нещо много повече от това, Тони. Искам да кажа, че това живо същество… си ти!

- Аз? Не, това не може да е истина. Невъзможно е. Не може да бъде!

Тони се почувства така, сякаш невидим юмрук го бе ударил в корема. Той се обърна и със залитане измина няколко крачки. Само за миг гледката пред очите му се беше променила коренно, очите му се бяха отворили, но той не желаеше да гледа през тях. Беше съдил за тази земя от позицията на надменен и неангажиран емоционално човек, беше я обявил за ничия земя на несполуката, за бунище, което не си заслужаваше да бъде разчистено и възродено. Това беше неговата преценка. Беше се опитвал да се държи любезно и насърчително със спътника си, но не бе помислил какво действително изпитваше към тази земя. В действителност, ако зависеше от него, би изкоренил всичко живо, би го погребал под асфалт, бетон и стомана. Така беше грозно, нямаше никаква стойност и заслужаваше единствено да бъде унищожено.

Тони падна на колене и закри очи с длани, сякаш полагайки усилие да измисли нови лъжи, които да прикрият липсата на старите, или да си създаде нова заблуда, която да му осигури убежище, закрила и комфорт. Ала вече беше прогледнал, честността го заставяше да свали длани от очите си, потребността от яснота го задължаваше да продължи да гледа. Той вдигна глава и се огледа съсредоточено. Към нищо от видяното не изпита възхищение или обич. Това място беше пустош, в която всичко като че ли беше безвъзвратно погубено - печално петно в един свят, който иначе би могъл да бъде очарователен. Дали това петно действително беше той, дали тази пустош беше неговото сърце? Ако беше така, то той бе един жалък неудачник. В