Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът

I * Не съвсем. Майка ти ни запозна преди много време, ■е с чудно, че не си ме спомняш. Винаги съм бил наясно, ч§ ис съм от най-впечатляващите личности. Но както и да е, известен факт е, че въздействията по време на детството Имат удивително трайни последици върху формирането на Човешката личност - за добро или зло остават за цял живот.

■» Но откъде… - заекна Тони, крайно озадачен.

- Както споменах преди малко, всички те познаваме. Но t)uзнанието по принцип е доста разслоено. Човек дори родствената си душа не може да опознае, докато всички завеси не бъдат повдигнати, докато не излезе от скривалището си на светло и позволи да бъде опознат…

- Моля? - прекъсна го Тони, чувствайки у него да се надига раздразнение. - В това, което каза току-що, не откривам никакъв смисъл и да ти кажа честно, звучи ми напълно неуместно в дадената ситуация. Аз нямам никаква представа къде се намирам и дори в кое време, а ти никак не ми помагаш!

- Прав си - кимна Джак, като че ли това можеше да успокои събеседника му.

Тони обхвана глава с ръце и се опита да мисли трезво, потискайки, доколкото бе способен, нарастващото раздразнение. Известно време двамата останаха мълчаливи, вгледани назад към пътя.

- Антъни, ти действително ме познаваш, не добре и не истински, но по същество. Затова и ме покани. - Гласът на Джак бе уверен и овладян и Тони се съсредоточи върху съдържанието на онова, което говореше. - Аз ти повлиях, когато беше младеж. Напътствието ми, да го наречем така, несъмнено е избледняло, но корените му са останали у теб.

- Поканил съм те? Не си спомням да съм канил когото и да било на каквото и да било! Освен това никак не ми изглеждаш познат! Не зная кой си! Не познавам никакъв Джак от Ирландия.

- Поканата ти бе отправена преди много години и вероятно се е запазила в паметта ти като смътно чувство или копнеж. - Гласът на Джак продължаваше да е спокоен. - Ако се бях сетил, щях да донеса една книга, за да помиришеш страниците й. Това със сигурност щеше да помогне, но за жалост не се сетих. В действителност досега не сме се срещали, не и лично. Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че починах няколко години преди твоето раждане?

- О, нещата определено се изясняват! - избухна Тони и рязко се изправи. Краката му още бяха несигурни, но гневът

му помогна да измине няколко крачки по пътя в посоката, 01 където бе дошъл. После той се спря и се обърна. - Действително ли току-що каза, че си починал няколко години Преди моето раждане, или ми се е причуло?

I - Действително го казах. Умрях в същия ден, в който бе убит Кенеди и почина Хъксли. Какво трио само се изправи пред „перлените порти*“… - Той направи с пръсти знак, Който означаваше, че последното е в кавички. - Трябваше да видиш изражението на Олдъс. Озова се наистина в прекрасен нов свят**.

[ - Но кажи ми, Джак от Ирландия, който твърди, че ме Познава… - Тони отново се приближи до събеседника си. !ипът му беше овладян, въпреки че гневът и страхът вече променяха очертанията на вътрешните му граници. - Къде, По дяволите, се намирам?

Джак се изправи и доближи Тони, лицето му се спря на около педя от неговото. Известно време остана така, с гла-|В, леко наклонена встрани, сякаш се вслушваше в някакъв ■ I ‘Vi разговор. После заговори, наблягайки на важните думи:

■ Като спомена за дяволи, в известен смисъл ад е иод-Подищо определение за това място, но също така подходящи би била и думата дом.

Тони отстъпи крачка назад, опитвайки се да осмисли роследните думи на Джак.

[ • Да не би да искаш да кажеш, че това е адът, че аз съм в ида?

■ Не точно. Не и в ада, който ти си представяш. Сигурен Р’ьм, че Данте не се спотайва някъде наоколо.

[ - Данте?

I - Данте, с неговия ад, дяволи с триножници и прочие, браното момче все още се извинява за тОва, което е натво-

|ПП1.

+ Гака в някои християнски секти биват наричани райските двери. - Б.

W

Игра на думи с може би най-известната творба на Олдъс Хъксли, анти-f минния роман „Прекрасен нов свят“. - Б. гтр.

- Каза „не точно“. Какво точно имаш предвид с „не точно“?

- Тони, как по-конкретно си представяш ада? - попита Джак със спокоен и отмерен глас.

Сега Тони направи пауза. Разговорът не се развиваше според очакванията му, но той набързо реши да угоди на събеседника си. Все пак той можеше да разполага с информация, която впоследствие да се окаже ценна или най-мал-кото полезна.

- Ъъъ, не знам… точно. - Никой не му бе задавал този въпрос така директно. Представата за ада си оставаше за него единствено предположение. Затова Тони отвърна по-скоро с въпрос, отколкото с твърдение: - Място за вечни мъчения, където се разнася скърцане на зъби… такива неща? - Джак не каза нищо, изчакваше Тони да продължи. - Ъъъ, място, където Бог наказва онези, които са го разгневили, защото са грешници - уточни Тони. - Където лошите биват отделени от Бог, докато добрите отиват в рая?

- И ги вярваш в това? - попита Джак, накланяйки глава на една страна.

- Не - отвърна Тони твърдо. - Мисля, че когато човек умира, той просто умира. Става храна за червеите, пръст, която се връща при пръстта, и нищо повече. Мъртъв е и толкова.

Джак се усмихна широко.

- Охо, говориш с убедеността на човек, който никога не е умирал. Ако позволиш, бих ти задал и друг въпрос.

Тони кимна едва забележимо, но това беше достатъчно на Джак, за да продължи:

- Твоята увереност, че когато човек умре, просто умира, че със смъртта приключва всичко, прави ли от това твърдение истина?

- Разбира се. Това за мен е съвсем реално - отвърна рязко Тони.

- Не попитах дали е реално за теб, попитах дали е истина.

Тони сведе поглед и се замисли.

• - Не разбирам. Каква е разликата? Щом нещо е реално, Не означава ли това, че е истина?

- О, ни най-малко, Тони! И за да усложня всичко още повече, ще кажа, че нещо може да е реално, но в действителност въобще да не съществува, докато истината си остава винаги независима от това кое е реално и кое само се ■Ьзприема като такова.

Гони обърна длани, сви рамене и поклати глава неразби-р.пцо.

I - Съжалявам, изглежда, надценяваш възможностите на ума ми. Не схващам…

■ О, повярвай ми, разбираш подобре, отколкото подо-§Ираш. Не се шегувам. Нека ти дам няколко примера, кои-То ще внесат яснота.

I - Имам ли избор? - съгласи се Тони, все още обзет от ШДоумение, но вече заинтригуван, а не раздразнен. В думи-T# на Джак имаше скрит комплимент, който не можеше да £изтълкува, но все пак долавяше.

Джак се усмихна.

- Избор? Хм, добър въпрос, но него ще обсъдим друг (Ти . Това, което искам да кажа, е, че има хора, които вярват, че не е имало Холокост, че човек не е стъпвал на Луната, Че Земята е плоска, че нощем под леглата им се спотайват чудовища… За тях всичко това е реално, но не е истина. Ще >н дам и друг пример, който е по-близък до теб. Твоята Дори вярваше…

Но какво общо има моята съпруга с всичко това? -ре .и ира моментално Тони с известна отбранителност. -Предполагам, че и нея познаваш, в такъв’случай ще разбе-р* in, че не бих желал да разговарям с нея.

Джак вдигна ръце все едно се предава.

■* Гони, успокой се, това е просто пример, не укор към fefi, Може ли да продължа?

Чини скръсти ръце на гърдите си и кимна.

- Да, съжалявам. Както виждаш, това не ми е любима тема на разговор.

- Разбирам те - отвърна Джак. - И това ще обсъдим друг път. Сега ми отговори на друг въпрос: вярваше ли Лори в определен момент, че любовта ти към нея е реална?

Въпросът беше дързък и абсурдно личен в дадените обстоятелства, затова Тони не отговори веднага.

- Да - призна накрая той. - Мисля, че имаше период, когато тя вярваше, че любовта ми към нея е реална.

- Значи смяташ, че твоята любов е била реална за нея?

- Ако тя е вярвала, че е реална, тогава, да, била е реална.

- В такъв случай следващият ми въпрос към теб е била ли е любовта ти към нея реална за самия теб? Наистина ли я обичаше, Тони?

В същия миг Тони почувства как в него се задейства вътрешна защита, знак за която бе дискомфортът, предизвикан от думите, които бе възприел като обвинение. Обикновено в подобен момент той сменяше темата или правеше някой остроумен или саркастичен коментар, за да отклони чуждото внимание от емоциите си и да пренасочи потока на разговора към по-леки и странични неща. Но при този разговор Тони нямаше защо да се пази. Никога повече нямаше да срещне този мъж, а и определено вече бе силно заинтригуван. Отдавна, отбеляза той мислено, не бе водил разговор, който бе ставал толкова дълбок за толкова кратко време. При това самият той го бе позволил. В сънищата си човек наистина можеше да се почувства в безопасност.

- Ако трябва да съм честен… - Той направи пауза. - Ако трябва да съм честен, не мисля, че знаех как да я обичам… и въобще как да обичам някого.

- Благодаря ти за това признание, Тони. Сигурен съм, че преценката ти е точна. Но работата е в това, че Лори е повярвала в любовта ти и тази любов, макар несъществуваща, е станала за нея толкова реална, че да започне да гради живота си около нея… два пъти.