Последното приключение на Авакум Захов - Гуляшки Андрей
Купих гердана оня ден, когато избирах тютюн за дядо Рашид. Разхождам се по главната улица на Девин, виждам павилион за тютюн и подаръци и си казвам: тъкмо това ми трябва! Имах пред вид тютюна, разбира се. Огърлицата забелязах съвсем случайно, тя просто сама се хвърли в очите ми. Купих я, защото ме досрамя от продавачката. Гледаш ли дълго и усмихнато един предмет, трябва непременно да го купиш, иначе ще си помислят за тебе кой знае какво.
Та Хаджидие сложи паничката с ошава отпред ма и аз изведнаж си спомних за огърлицата. И се зарадвах, защото ми беше омръзнало да я нося, а да я захвърля на пътя не идеше. Може да се разчуе, че стървя огърлици по пътя си, че иди след това се оправяй!
— Тия мъниста са за тебе — казах на момичето, като му подавах гердана. — Ще ти отиват, защото са сини, имат цвета на очите ти. Носи ги със здраве!
Хаджидие погледна с такова ледено безразличие огърлицата, че чак на мене ми достудя.
— Вземи я, дъще! — влезе в положението ми дядо Рашид.
— Не ми трябва! — поклати решително глава Хаджидие. Всъщност тя не поклати главата си, а я наведе по един особен начин. Както беше застанала неподвижно, напомняше досущ ония козлета, които, наумили си веднаж нещо, за нищо на света не мислят да се отказват от него.
— Ти си момиче, прилича ти да се кичиш! — казах аз.
— Ако ми е до кичене, ще се закича с китка цвете! — трепна лека усмивка по устните й, сякаш беше помръднала с криле майска пеперуда.
Предпазлива беше козичката, не се поддаваше на никакви примамки! Или пък аз имах вид на покварен млад мъж, на един безскрупулен донжуан? Ухажвам невинните момичета, вземам ума им, а после ги захвърлям на произвола на съдбата; какъв тип! Без друго от подобен мръсник тя не бива да взима едно-едничко мънисто, камо ли цял гердан!
Спомням си, че когато си отидох в къщи, застанах пред огледалото, за да проверя дали наистина приличам на един безотговорен и пропаднал в морално отношение млад човек. Или по-точно — дали приличам на човек безотговорен в любовта. Защото моралът е едно много широко понятие и в него делът на любовта не е кой знае колко голям. Някои по-съвременни хора свеждат тоя дял до една резчица. Те казват, че в любовта може да си пропаднал човек, но ако например в трудовата дисциплина си добре, работата била наред. Както и да е. Аз се огледах няколко пъти и макар да не открих в образа си типичните донжуановски черти, стори ми се, че имам все пак доста опасен вид. Очите ми изглеждат замислени и малко тъжни, а известно е, че хора с такива очи са склонни към буйство и какви ли не авантюри. Жените изпитват панически страх от такива авантюристи. Тоя страх попречи и на Балабаница, и на учителката от Змеица да отвърнат с взаимност на моите чувства. Ето че сега и Хаджидие ми беше обърнала гръб вероятно пак по същата причина. Войнишката ми душевност се е отразила по един фатален начин на външността ми, а това не е кой знае колко обнадеждаващо, защото досега никой не е избягал от външността си.
Такъв строг беше животът ми до появата на Авакум. В сянката на този забележителен човек аз преживях много опасни часове — като записвач на Авакумовите подвизи и преживелици участвувах в най-фантастичните приключения, с една дума, станах малко по друг човек. Облъхна ме полъх на романтиката. Това става винаги, когато човек съпричаствува, па макар и мислено само, в житейските работи на друг човек, който по едни или други причини стои винаги на ръба между живота и смъртта, обикновеното и необикновеното, на ръба между логиката на един математик и фантазиите на един поет. Облъхна ме полъх на романтика, казах си, че освен кравата Рашка и въпросите на млеконадоя в живота съществуват и други значителни неща. Пратих по дяволите и доктор Начева, и Балабаница, и учителката от Змеица, и внучката на дядо Рашид, сетне подострих една дузина моливи и запретнах ръкави да описвам историите на Авакум. И ако все пак тия жени се появяват в приключенията, то е заради моята строгост, аз обичам достоверността, пък и читателят да види, че съм имал доста познанства и истории с някои жени от Доспатския край.
Имах щастието да дружа по-отблизо с Авакум около десетина години. Казвам „по-отблизо“, защото през това време ние се срещахме често, било в моя Доспатски край, било в София, на улица „Латина“. Трябва веднага да поясня, че когато Авакум пристигаше в моето горско царство, той дохождаше винаги с една определена и срочна служебна задача, а пък аз отивах в София, ей така, за развлечение. Но се случваше обикновено и, кой знае защо, да се разминавам с развлеченията, те не се изпречваха на пътя ми, а пък аз смятах, че е под достойнството ми да ги търся. Аз отивах при Авакум с израз на човек, който току-що е преживял една поредна авантюра и вече му е дошло до гуша. Авакум, разбира се, не се улавяше на тая моя въдица; по не зная какви признаци той всякога отгатваше безпогрешно, че наистина ми е дошло до гуша, само че не от авантюри, а от скука и безметежен живот.
Както казах в началото на моите записки, аз имах щастието да бъда очевидец при разплитането на няколко много сложни шпионски афери. Първата от тях беше Момчиловската, оттогава са се изминали точно петнадесет години. От Момчиловския случай насам в продължение на десет години Авакум взе участие в разкриването на пет големи афери, организирани от НАТО и ЦРУ. Това беше неговият най-славен период.
Удивен от човешките му качества, от добрината му, от изключителната прозорливост на ума му, от умението му да анализира и да обобщава, аз стоях смаян пред личността му, както бива с човек, когато се изправи с лице пред някакво величествено и неповторимо природно чудо. Стои смаян, гледа ненаситно, а в душата му пеят възторжено хилядогласни хорове и хиляда медни тръби възнасят благодарствени химни към природата-творец. Така беше с мен, по тоя начин се отнасях към Авакум през ония първи месеци от нашето запознаване.
После, без да ме напуска чувството на възхищение, в душата ми настъпи едно чудно спокойствие, което ми даде възможност да видя по-отчетливо особените черти в характера на Авакум, изключителното в неговата богата природа. Как възникна у мен желание да описвам приключенията му, тоест работата му по разкриването на аферите, за които стана дума, това не мога да обясня. Кое ме накара да описвам приключенията — дала интересните криминални моменти, с които бяха наситени, или защото чрез тях, криминалните моменти, по-лесно можех да стигна до Авакумовия образ — и това не съм в състояние да обясня. Но кой знае, може би самото мое възхищение от тоя човек ме вдъхнови, непосветения в литературата, да взема писалка?
Сега, петнадесет години след първата ми книжка за Авакум, това последно предположение ми изглежда най-вероятно. Но пък толкова ли е важно? Защо да не приемем най-после едно „неутрално“ обяснение — че с Авакумовите приключения аз изразявам някои свои мисли за житейските (работи? Един ветеринарен лекар, и то от районен мащаб, има право да мисли за такива неща. А личните размишления, когато са строго лични, са като заключена врата, зад която никой няма право да наднича. Дори инспекторите от Главната дирекция на млеконадоя!
Щастливи бяха за мен тия десет години! Но както се казва в прелестното Тургенево стихотворение, че щастливите дни отшумявали бързотечни като пролетни води, така това десетилетие отмина през моя живот като един пролетен сезон.
След последното приключение, на чиято авансцена играеше една прочута балерина, Авакум замина за Италия, за да издири някакви материали, които му бяха необходими във връзка с последната му книга. Той ми намекна, че ще се върне вероятно скоро, и много бодро ми обеща, че ще ми пише често, та аз да не то мисля, а спокойно да си обработвам записките върху последната афера. Но се случи така, че аз получих от него вест чак след една година. Изпрати ми от Рим картичка, с изглед от Via Apia. На гърба на картичката беше написал: „Sic transit gloria mundi.“ Нито дума повече.
